Читать «Повелителят на мухите» онлайн - страница 9

— Добре тогава. Седнете. Оставете го сам.

— Но, Меридю…

— Той вечно се преструва, че припада — каза Меридю. — Този номер го направи и в Гибралтар, и в Адис Абеба, прави го и на утринното богослужение.

Последната забележка — отнасяща се до нещо, което явно само те си разбираха — разсмя хористчетата, които като накацали черни птици бяха насядали на повалените един върху друг дънери и разглеждаха Ралф с любопитство. Прасчо не ги питаше за имената. Беше се постреснал от униформеното превъзходство и безцеремонния авторитет в гласа на Меридю. Той се сви от другата страна на Ралф и започна да се занимава с очилата си.

Меридю се обърна към Ралф:

— Никакви възрастни ли няма?

— Няма.

Меридю седна на един пън и огледа кръга наоколо.

— Значи ще трябва сами да се оправяме.

Прасчо, чувствайки се защитен от другата страна на Ралф, се обади боязливо:

— Затова Ралф ни събра. За да решим какво да правим. Научихме им имената. Този тук е Джони. Тези двамата — те са близнаци — са Сам и Ерик. Кой беше Ерик?.,, Ти? Не, ти си Сам,..

— Аз съм Сам…

— А аз съм Ерик.

— Ще трябва да си научим имената — каза Ралф. — И така, аз се казвам Ралф.

— Научихме как се казват повечето — каза Прасчо.

— Току-що ги научихме.

— Имена на хлапета — каза Меридю. — Да не вземете да ми викате Джек! Презимето ми е Меридю.

Ралф бързо се извърна към него. Това беше гласът на човек, който знае какво иска.

— А това момче — продължи Прасчо, — забравих…

— Много говориш — прекъсна го Джек Меридю.

— Затваряй си устата, шишко!

Смях.

— Той не се казва шишко! — извика Ралф. — Истинското му име е Прасчо!

— Прасчо!

— Прасчо!

— О, Прасчо!

Разнесе се бурен смях, към който се присъединиха и най-мъничките. За миг момчетата бяха сплотен, затворен за Прасчо сговорен кръг, той силно се изчерви, наведе глава и отново изтри очилата си.

Накрая смехът замря и запознаването продължи. Имаше един Морис, втори по ръст след Джек измежду момчетата от хора, но непрекъснато широко засмян. Имаше едно дребничко, стеснително момче, непознато никому и сякаш вглъбено в някаква тайна, която пазеше за себе си. То промърмори, че се казва Роджър, и отново млъкна. Бил, Робърт, Харолд, Хенри; хористчето, което беше припаднало, приседна с гръб, опрян о едно палмово стъбло, усмихна се измъчено на Ралф и каза, че името му е Саймън.

Обади се Джек.

— Трябва да решим как да ни спасят.

Разнесе се бръмчене като от кошер. Един от мъничките, Хенри, каза, че искал да си отиде у дома.

— Тишина — каза разсеяно Ралф. Той надигна раковината. — Мисля, че трябва да си имаме водач, който да решава.

— Вожд, вожд!

— Аз трябва да бъда вожд — каза Джек с простодушна наглост, — защото съм отговорник на групата и старши хорист. Мога да вземам чак до диез.

Отново бръмчене.

— И после — продължи Джек — аз…

Той се поколеба. Тъмнокосият Роджър накрая се размърда.

— Да гласуваме.

— Да!

— Да гласуваме за вожд!

— Хайде…