Читать «Повелителят на мухите» онлайн - страница 10

Гласуването се оказа игра, не по-малко забавна от раковината. Джек се опита да протестира, но гълчавата се промени — досега тя изразяваше общото желание да се избере вожд, а сега се превърна в избиране на Ралф с овации. Нито едно от момчетата не би могло да даде разумен довод за това; ако някой беше проявил разум това бе Прасчо, а за водач очевидно най-подходящ беше Джек. Но Ралф, както бе седнал, излъчваше спокойствие с което изпъкваше пред другите, освен това беше снажен и привлекателен, а имаше и нещо, което действаше по загадъчен, но много силен начин — раковината. Този който я бе надул и ги очакваше седнал на скалата с нежния предмет в скута, се открояваше от останалите.

— Тоя с рапана.

— Ралф! Ралф!

— Водач да бъде тоя, с това, дето свири. Ралф вдигна ръка, за да въдвори тишина: — Добре. Кой иска Джек да е вожд?

С тъжно покорство хорът вдигна ръце.

— Кой е за мен?

Всички, които не бяха от хора, вдигнаха ръка, с изключение на Прасчо. След това и Прасчо с нежелание вдигна ръката си.

Ралф преброи.

— Тогава аз съм вожд.

Кръгът от момчета избухна в аплодисменти. Дори хористчетата аплодираха, а луничките по лицето на Джек изчезнаха под червенината на обидата. Той понечи да се изправи, но се отказа и седна — още кънтяха възгласи. Ралф го погледна с желание да му предложи нещо.

— Разбира се, хорът си е твой.

— Те могат да бъдат войската.

— Или ловци…

— Те могат…

Пламналото лице на Джек възвърна нормалния си цвят. Ралф отново вдигна ръка за тишина.

— Джек отговаря за хора. Те могат да бъдат… какво искате да бъдат?

— Ловци.

Джек и Ралф се усмихнаха един на друг със свенлива симпатия. Останалите оживено разговаряха.

— Хористи! Сваляй пелерините!

Сякаш пуснати от клас, хористите се изправиха, разбъбриха се и струпаха черните плащове на тревата. Джек остави своя на пъна до Ралф. Сивите му панталонки лепнеха по него от пот. Ралф гледаше възхитено, Джек забеляза това и обясни:

— Исках да отидем отвъд онзи хълм, за да видим отвсякъде ли сме заобиколени с вода. Но чухме рапана.

Ралф се усмихна и вдигна раковината в знак, че иска тишина.

— Слушайте всички! Нужно ми е време, за да обмисля нещата. Не мога да реша отведнъж какво трябва да се прави. Ако това не е остров, може би веднага ще ни спасят. Така че трябва да разберем дали това е остров. Всеки трябва да стои тук и да не се отдалечава. Трима от нас — ако вземем повече, ще си пречим и ще се изпогубим, — трима души ще тръгнем на експедиция и ще разберем. Ще отидем аз, Джек… и…

Той огледа кръга от лица, изразяващи готовност. Не липсваха желаещи, от които да избира.

— И Саймън.

Момчетата около Саймън се ухилиха, а той се изправи, леко засмян. Сега, когато бледността от припадъка му беше минала, се виждаше, че е слабичък жив малчуган; очите му гледаха изпод козирка от черна и остра права коса.

Той кимна на Ралф:

— Идвам.

— И аз…

Джек измъкна изотзад доста голям нож и с все сила го заби в едно стъбло.

Кошерът отново забръмча и се усмири. Прасчо се раздвижи:

— Идвам и аз.

Ралф се обърна към него:

— Не си за такава работа.

— Нищо…

— Не те щем — отсече Джек. — Достатъчно сме.