Читать «Повелителят на мухите» онлайн - страница 20

— Триеш две клечки. Триеш…

Хвърли поглед към Ралф, който направи окончателното признание за тяхната несъобразителност:

— Някой има ли кибрит?

— Правиш лък и въртиш една стрела — каза Роджър. Той започна да показва с ръце: — Пссс, псс.

Вятърът леко повя над планината. В същото време по риза и панталонки се появи Прасчо — той внимателно си пробиваше път, за да излезе от гората, а слънцето блестеше в очилата му. Носеше рапана под мишница.

Ралф му извика:

— Прасчо! Имаш ли кибрит?

Другите момчета подхванаха вика, докато цялата планина закънтя. Прасчо поклати глава и се приближи към купчината.

— Ей! Колко много сте натрупали!

Джек изведнъж посочи:

— Очилата му — ще ги използваме вместо лещи! Прасчо беше заобиколен, преди да има време да се отдръпне.

— Оставете ме! — Гласът му беше писклив от страх.

Джек грабна очилата от лицето му.

— Внимавай! Върни ми ги! Нищо не виждам! Ще се счупи рапанът!

Ралф го избута встрани и коленичи до купчината.

— Не засенчвай!

Последваха дърпане, блъскане и заповеднически викове. Ралф местеше очилата напред, назад и встрани докато на едно парче гнило дърво се проектира, бляскаво-бяло, залязващото слънце. Почти в същия миг тънка струйка дим се извиси и го накара да се закашля Джек също коленичи и внимателно започна да духа така, че димът, който ставаше все по-плътен, отиваше встрани. Появи се мъничко пламъче. Отначало то почти не се забелязваше под яркото слънце, после обгърна една клонка, порасна, доби цвят, устреми се към един клон който остро изпука. Пламъкът се извиси и момчетата нададоха възторжени възгласи.

— Очилата ми! — виеше Прасчо. — Дайте ми очилата!

Ралф се отдели от купчината и сложи очилата в протегнатите слепешки ръце на Прасчо. Гласът му премина в мърморене:

— Само петна и нищо друго. Едва мога да си видя ръката…

Момчетата танцуваха. Дървата бяха сухи като прахан и тъй гнили, че цели клони избухваха в жълти пламъци, които се извисяваха като огнена брада на двадесет стъпки. На няколко крачки от огъня горещината се усещаше като нажежена вълна, а във въздуха струяха искри. Стволовете се сриваха в бяла пепел.

Ралф извика:

— Още дърва! Носете още дърва, всички!

Започна състезание с огъня и момчетата се разпръснаха в горния край на гората. Непосредствената задача беше над планината да се вее знаме от ясен пламък и никой не мислеше за друго. Дори най-малките, освен онези, които не можеха да устоят на съблазънта на плодовете, носеха парченца дърва и ги хвърляха в огъня. Въздухът се раздвижи, излезе ветрец, така вече имаше голямо значение дали ще застанеш от подветрената или от наветрената страна. От едната страна въздухът беше прохладен, но от другата пламъците посягаха с яростна огнена ръка, която мигновено опърляше косите. Тези, които усещаха вечерния ветрец по влажните си лица, се застояваха да се насладят на прохладата му и тогава откриваха, че са капнали от умора. Просваха се в сенките, между безразборно разхвърляните канари. Огнената брада бързо се смали, след това кладата се срути с мекия звук на скупчваща се пепел и изригна струя от искри, която се наклони на една страна и бе отнесена от вятъра. Момчетата лежаха, задъхани като кучета.