Читать «Кръстоносен поход по джинси» онлайн - страница 21

— Wo kommst du her? — опита пак Долф и този път то грейна и му кимна с глава.

— От Кьолн. Гражданче! Раснало е в сянката на високи зидове, а през тесните прозорци е прониквал шумът от строежа на площада. През 1212 година строителството на след време така прочутата Кьолнска катедрала е било в разгара си. Долф случайно знаеше този факт. Той не посмя да я разпитва по-настойчиво. Марике беше едно от многото, едно от осемте или деветте хиляди заблудени деца. Какво я вълнуваше, какво я беше довело до тази безумна постъпка, това той, здравомислещият ученик от двадесети век, може би никога нямаше да разбере.

— Хайде — каза Долф и се изправи. Но тя отказа да го послуша и се опита наново да го привлече до себе си.

— Какво искаш?

— Как ти е името? Марике имаше право. Щом задаваш въпроси, трябва и да отговаряш. Долф изпъшка и клекна, като сложи пръст на гърдите си:

— Рудолф Веха ван Амстелвен. Тя пребледня. Сивите и очи гледаха уплашено.

— Рудолф…Марике отстъпи назад, устните и трепереха.

— Няма да ти сторя нищо лошо — бързо добави той.

— Благородник — прошепна тя плахо. Най-сетне всичко му стана ясно. Марике го бе взела за дете на рицар, а може би и за избягал паж. Както изглеждаше, името Рудолф се даваше само на момчета с благородническо потекло. Той поклати решително глава: Баща ми е учен … чиновник е. Дали го беше разбрала. Очевидно да.

— Можеш ли да четеш — попита тя, изпълнена със страхопочитание.

— А да пишеш? — той кимна.

— Къде се намира Амстелвен?

— Много далеч, в Холандия.

Явно беше чувала за Холандия. Тя вдигна ръка и приглади косите си.

— Кой е господарят на баща ти? И Долф сгреши:

— Баща ми е на служба при кралицата на Холандия. Марике поклати глава. „Колко съм тъп — помисли си Долф — През 1212 година Холандия не е имала никакъв крал, нито кралица, ами е била част от Свещената германска империя, просто едно графство…“

— Нашият господар е граф Вилхелм Холандски — поправи се той бързо.

— О-о. Той ли те пусна или си избягал?

— Баща ми не знае къде съм — каза Долф и този път говореше самата истина. Отговорът му явно задоволи Марике. Тя го погледна с възхита, стана и го задърпа за ръката към лагера. Леонардо беше оправил магаренцето си. Момиченцето нахлузи почти изсъхналата си рокличка.

— Ще тръгваме ли! — попита студентът.

— Къде? — учуди се Долф, докато се обличаше.

— Как къде… към Болоня, естествено! Момчето не знаеше какво да каже. Но преди да успее да измисли нещо, Марике го дръпна за ръката, като възбудено сочеше към града. Двамата разтъркаха очи — не им се вярваше, че това, което виждаха, бе истина.

Ала то си беше самата истина. Портите зееха широко отворени и от града се стичаха хиляди мъже, жени и деца, натоварени с кошници, купи и вързопи. Те бързаха към стана, колкото им държаха краката, а децата очакваха процесията в учудено мълчание. Тогава от детската войска се отдели едно момче. То носеше дълга, снежнобяла дреха и твърде стабилни ботуши. След него напред излязоха двама монаси в тъмни раса. Тази открояваща се тройка се отправи срещу шествието на шпайерчани. Когато ги пресрещнаха, тримата размениха няколко думи с първите в редицата. Бялото момче направи тържествено движение с ръка, сякаш благославяше тежко натоварените хора. После отстъпи крачка настрани, взе един голям самун и се обърна към слисаните деца. Пронизителният му глас се чуваше надалеч: