Читать «Кръстоносен поход по джинси» онлайн - страница 20

— Гладен съм — каза Долф на Леонардо, който търкаше магарето си с шепа трева.

— Мисля — отвърна невъзмутимо студентът, посочвайки с един замах на ръката огромния лагер — че всички те също са гладни.

Долф млъкна засрамен. Момиченцето, което бе подирило през нощта закрила при него, го гледаше в очакване. То го следваше като сянка. Какво ли беше открило в това момче, та му имаше такова доверие? Долф едва го забелязваше. Той се бе съблякъл и си сушеше дрехите на слънце. Момиченцето също смъкна мократа си рокличка. Под нея не носеше нищо друго освен една захабена, скъсана ризка. То се почеса, каза нещо на Долф, което той не разбра, и неочаквано хукна към реката, влачейки със себе си рокличката.

Изведнъж Долф се стресна и побягна след него. Докато се къпеше, детето можеше да се залиса и да влезе надълбоко. Но скоро той видя, че безпокойството му беше неоснователно. Момиченцето клекна край едно плитко заливче, съблече си и ризката и започна да пере дрехите най-старателно, като не смееше да навлезе в чистата вода по-навътре, отколкото до кръста. То си миеше косите и телцето така усърдно, че Долф се изненада. В училище беше учил, че хората от средновековието били невероятни мърльовци, че изобщо не се грижели за чистотата и затова ги нападали най-страшни болести.

Долф наблюдаваше слабото бяло телце със съжаление. Плешките на момиченцето стърчаха като криле. Ребрата му се брояха. Тесният ханш и тънките крачета като че ли едва удържаха тежестта му. Ала движенията му излъчваха естествена грация и неутолима жизнерадост.

Преди да се покатери на брега, то навлече още мократа си ризка. Вдигна усмихнато поглед, развеселено, че момчето го е последвало и го пази. Едва сега Долф видя личицето му, обкръжено от тъмноруси коси, от които капеше вода. Момиченцето беше много мило. Той му подаде ръка, издърпа го и му кимна. Погледна го в големите сиви очи, които изглеждаха още по огромни, защото беше толкова слабо. Забеляза благородната линия на челото му, нежната извивка на брадичката и изпита някакво особено вълнение. Кое ли беше това дете? Как ли бе попаднало сред колективното безумие на детския кръстоносен поход? Долф взе мократа рокличка, изцеди я и я простря на тревата. Момиченцето спокойно седна до него.

— Как ти е името? — попита той.

— Марике — Гласът и беше нежен и ясен.

— Откъде си? Момиченцето не го разбра. Думичката „име“ му беше позната, но „откъде си“ беше на чужд за него език.