Читать «Кръстоносен поход по джинси» онлайн - страница 23

— И аз идвам — каза Долф. Вече нямаше връщане назад. С тези три думи гой отхвърли последната възможност за спасение и прие участта на човек от средновековието. Последната надежда отлетя и последната връзка със собствения му свят се скъса.

— Добре — зарадва се Леонардо. Марике пъхна ръчичката си в неговата ръка и те тръгнаха. С другите деца, към Ерусалим.

4. КРАЛЯТ НА ЕРУСАЛИМ

Гигантската войска се точеше бавно-бавно по брега на Рейн по един стар боен път, водещ към Базел. Леонардо, Марике и Долф вървяха на опашката. Макар че се чувствуваха достатъчно бодри и спокойно можеха да настигнат челната колона, Долф подозираше, че студентът нарочно се влачи едва-едва, за да може, ако види някое изнемощяло или паднало дете, да го вдигне за няколко часа на магарето. Бяха разтоварили животното и носеха багажа на собствения си гръб. Нерядко се налагаше вярното магаре, което беше поне наполовина по-малко твърдоглаво от Долф, да носи три или четири дечица. Две от тях бяха направо болни. Не пееха, не искаха и да куснат хляба, който им предлагаше момчето, само гледаха с трескав поглед пред себе си. Долф беше уверен, че дори нямаше да протестират, ако ги свалеше край пътя, ами щяха да чакат кротко смъртта да сложи край на мъките им.

От известно време той не задаваше въпроси. Отмерената стъпка, неспирното ходене по лошия, нагрят път, монотонното пеене замайваха главата и притъпяваха любопитството му. Макар жегата да не бе така потискаща както предния ден, Долф се потеше обилно в зимните си дрехи. Беше съблякъл якето и го бе вързал на гърба си. След един час поход той свали и пуловера, но кожата му беше още бяла от зимата и имаше опасност да изгори под жарките лъчи на юлското слънце, затова не му оставаше нищо друго освен да облече пак дебелия си пуловер. Удареното рамо го болеше по-слабо, а краката му, обути в здравите зимни обувки, не се затрудняваха по лошия път. Но как стъпваха хилядите боси деца по острите камъни, това беше загадка за него. За Долф цялата процесия, простираща се на километри, представляваше една развълнувана, анонимна маса. Освен Марике той не познаваше никого. От време на време зърваше малкото момче в разкошната премяна, което бе привлякло вниманието му още предния ден. Момчето се стрелваше между редиците и изглеждаше, страшно заето, ясният му глас току просичаше песента на децата. Всеки път, щом го видеше, Долф си казваше: „Ама че наперен петел.“ Но веднага след това забравяше за хлапето. Безпокоеше се за двете дребосъчета, които седяха оклюмани върху гърба на магарето и мълчаха. Изведнъж цялото гигантско шествие спря. От далечината долетя камбанен звън и децата реагираха автоматично. Те нападаха по земята или се разпръснаха из тревата край пътя. Като по някаква невидима заповед застанаха на колене и взеха да се молят. Марике също. Дори Леонардо. Долф съобрази, че трябва да последва примера им, явно така се полагаше. Той погледна крадешком нечупливия си часовник — беше дванадесет и двадесет. Сигурно камбаните оповестяваха, че е време за нещо като обедна почивка. Марике бе клекнала пред него и ходилата и бяха точно пред очите му. Той не можа да устои на изкушението и внимателно ги докосна. Тя изобщо не усети. Пръстите му напипаха дебела, мазолеста кожа и някаква коричка от мръсотия — спечената кръв от скоро заздравяла рана, също заобиколена от мазоли. Как можеше да върви с тия крака? Но това явно не я притесняваше. Може би цял живот бе ходила боса по калните улици на стария Кьолн, дори през зимата. Като свършиха молитвата си, децата се настаниха, колкото се може по-удобно, и наизвадиха остатъците от храната си. А тези, на които не им бе останало нищо или бяха приключили с яденето, се излегнаха, за да съберат сили за следващите часове. Изведнъж Долф видя единия от монасите, които бе зърнал сутринта. Облечен в тъмно расо, със сандали на краката и със сурово неподвижно лице той крачеше сред почиващите деца. Пронизващите му тъмни очи обхождаха с изпитателен поглед дългите редици. Дали ги броеше? „Да не би това да е един от ръководителите? — помисли си Долф — В крайна сметка все някой е организирал този безумен кръстоносен поход. Сутринта видях двама монаси и онова чудновато момче в бяло. Сега пък единият от тях върви цели километри през колоната и ни оглежда като генерал, който прави преглед на войските си. Вчера на обяд, когато онова дете падна мъртво на пътя, не го видях. Къде беше той тогава?“