Читать «Кръстоносен поход по джинси» онлайн - страница 19

Най-сетне бурята сякаш се набушува. Хоризонтът припламна още няколко пъти, но дъждът намаля и покривалото от облаци се разкъса. Тук-там по небето грейнаха звезди, месецът се спусна ниско над реката, хвърли лъч светлина върху мокрите до кости деца и веднага изчезна зад препускащите облаци. Но Долф усети, че малките се успокоиха, след като луната им бе намигнала. Момиченцето в ръцете му се размърда и измърмори нещо на себе си. Той си помисли смътно: „Никога не съм имал сестричка“, но веднага забрави за това. Питаше се дали да не стане и да отиде да помага в града. Но краката му, обути в просмуканите с вода джинси, тежаха като олово. А и какво щеше да прави с гражданите на Шпайер. Чу гласа на Леонардо до себе си:

— Добре, че не ни пуснаха снощи.

Тази мисъл бе минала и през неговата глава. Какво гореше там? Хижа ли, кметството ли или някое стоварище? Той не знаеше, но какво ли го и засягаше. Тук на полето, под открито небе, бе на сигурно място. Беше мокър, зъзнеше, но мълниите бяха подминали детския стан. Около него се отправяха молитви. В усилващата се светлина на утринния здрач Долф видя, че Леонардо се прекръсти. Дълбоко в себе си той почувствува необходимостта да направи същото или да изрази по някакъв друг начин благодарността си. Това го изненада, защото в дома на семейство Веха богослужението никога не е било на почит.

Денят настъпи с едно мокро слънце, което бързо набираше сили и скоро започна да разпраща топлина. Пожарът в града явно бе потушен. Наистина все още се издигаха стълбове дим, идващ от тлеещите останки, но голямата опасност бе преминала и изнурените шпайерчани можеха да изгасят последните въгленчета.

Свещеникът от предната вечер държеше проповед на площада пред катедралата:

— Спирчани! Аз вече предвещах, че ще ви стигне наказанието Божие, ако прокудите светите деца от къщите и улиците си. И виждате ли какво се случи тази нощ? Господ Бог, който с великата Си милост е дал прошка на толкова грешници, не можеше да не отмъсти за обидата, която нанесохте на Неговите чеда. Той изпрати огън от небето, за да удави града ви в море от пламъци и дим. Но градът е още читав, ще кажете вие? И си мислите, че сте били пощадени? Хилядите деца отвън на полето, които Бог призова да освободят гроба на Неговия син от сарацините, тези свети деца ви пожалиха, граждани на Спирс. Те измолиха милостта Божия за града. И Бог се смили, и върна огъня на небето, и дъжда прати да изгаси пламъците. Молитвите на тези деца спасиха домовете ви, на същите тези деца, на които вие хляб и сол отказахте. Покайте се, спирчани, покажете, че не сте напълно покварени, че Лукавият не е завладял напълно душата ви. Покайте се и покажете благодарността си. Занесете на децата богати дарове, че без тях, загинали да бяхте тази нощ!

С наведени глави и натежали колене тръгнаха гражданите на Спирс към домовете си, към пощадените си домове…

В лагера на децата цареше голямо оживление. Осем хиляди захвърлени на произвола на съдбата същества сушаха дрехите си и събираха оскъдното си имущество, разпръснато от нощната буря. Те миеха калта от личицата си и пълнеха празните си стомаси с речна вода. Щъкаха забързани напред-назад из полето и представляваха почти весела гледка. Всички се радваха, че са оцелели. Радваха се, че всяка направена крачка ги приближава към мечтания бял град Ерусалим. Още щом ги видеха, дивите сарацини трябваше да се разбягат и да бъдат изгорени от жаркия дъх на Бог. И тогава пред тях щяха да се разтворят вратите на един празен бял град, най-красивия, най-богатия и най-свещения сред градовете, и те щяха да бъдат щастливи, докато свят светува. С тази вяра живееха децата…