Читать «Кръстоносен поход по джинси» онлайн - страница 22

— Деца, Бог ни праща своите дарове. Благодарете му за Неговата доброта. Хиляди деца паднаха на колене, отправяйки своята благодарност към небето.

— Ясно, ясно, носят ни ядене — отбеляза сухо Леонардо. Жителите на Шпайер се пръснаха из лагера, като раздаваха с пълни шепи храната. Този път имаше достатъчно за всички, дори за най-малките. Марике държеше в ръцете си една още топла питка и лицето и грееше. Тя забиваше зъбките си с такова настървение, че беше истинско удоволствие човек да я гледа. Долф си раздели с Леонардо едно печено пиле и забеляза учудено, че досега не беше опитвал нещо по-вкусно. Как така изведнъж проявяваха такава щедрост гражданите на Шпайер, след като бяха прекарали една тежка нощ? Това човеколюбиво дело беше в такова несъответствие с тяхната неумолимост от предната вечер, че Долф бе направо объркан. Леонардо му показа изгорялата камбанария.

— Уплашили са се — каза той пренебрежително и пъхна в торбата на седлото парчето хляб, което им бяха дали. Децата бяха обхванати от буйно веселие. Група след група, сити, сухи и отпочинали, те започнаха да се изтеглят от полето, заточиха се покрай градските стени, след което поеха по стария боен път, който водеше на юг край реката. Долф гледаше след тях. „Ами аз?“ — помисли си той отчаяно — Може би най-разумното беше да остане в околностите на Шпайер, близо до камъка. Друга възможност да се върне някога в собствения си век той нямате. Но от къде щеше да разбере д-р Симиак, че момчето ще чака на същото място, докато оправят трансмитера? Та това можеше да продължи цели три месеца. И от какво щеше да живее през цялото време? Той знаеше толкова малко за тази странна, жестока, несигурна епоха. Естествено, можеше да опита да се пазари за чирак в града. Но отново щяха да го обсипват с неудобни въпроси. На бърза ръка щяха да го обявят за магьосник или еретик и да го прогонят. Ако не го хвърлеха в някоя тъмница, разбира се. Какви шансове имаше да оцелее?

Децата се точеха край него и пееха. Тревата шумолеше под босите им крачка. Леонардо забеляза един малчуган с подут глезен, който едва вървеше, и го вдигна върху гърба на магаренцето си.

— Засега — каза той уж с безразличие — смятам да се присъединя към детската войска. В една посока сме. Наистина, малко бавничко ще трябва да вървя, но затова пък ще стигна здрав и читав.

Думите на студента — или по-точно значението им — минаха покрай Долф. Той разбираше, че в този момент трябваше да вземе решение, от което щеше да зависи бъдещето му. Беше накарал да го телепортират в средновековието, воден от романтичното желание да види рицарски турнир. Поради някаква грешка в изчисленията бе кацнал посред детската войска, тръгнала на кръстоносен поход, който му се струваше чисто безумие, но от друга страна дълбоко го вълнуваше. Погледът му се плъзна към раненото дете върху магаренцето на Леонардо. После към безбройните боси крачета, които крачеха край него. И най-накрая към Марике с нейното колосално доверие във възможностите му — и тогава Долф разбра. Той не можеше да изостави тези деца. Той знаеше повече от тях, беше по-силен, по-добре обучен и по-сръчен от който и да е малчуган. Марике имаше нужда от него. Изостаналите на опашката, ранените, обезсърчените сякаш го зовяха. Сред близо деветте хиляди възторжени малки поклонници сигурно имаше поне хиляда, които се нуждаеха от помощ. Които нямаше да издържат на лишенията, дългия път, горещината и глада. Долф се сети за децата, които бе извадил от реката. Сети се за Леонардо, странстващия студент. Защо искаше пък той да се присъедини към детската войска? От страх пред опасностите по пътищата? Глупости. Младежът не беше такъв страхливец, току що бе чул зова на отчаянието. Знаеше че е нужен.