Читать «Грима и Доркас» онлайн - страница 47

Бяха претарашили джобовете му и струпали накуп всичко, което намериха там. Сред това всичко имаше и голямо квадратно парче бял плат. Няколко номи бяха успели да овържат устата му с него, защото мученето му беше почнало да лази по нервите на всички.

Сега стърчаха около него, дъвчеха парчета сандвич и го гледаха в очите.

Човеците не могат да разбират какво си приказват номите. Те говорят твърде бързо и твърде високо — все едно че пищи прилеп. И това май идваше много добре в случая.

— Абе да вземем да намерим нещо остро и да почнем да го бодем. Навсякъде, където е меко.

— И с кибрит можем да направим туй-онуй — подхвърли някаква номка за изненада на Грима.

— И с пирони — добави ном на средна възраст.

Човекът изръмжа нещо в кърпата и напъна кабелите.

— Можем да му оскубем всичката коса — продължи номката. — А после…

— Ами хайде де — обади се Грима зад тях.

Те се извърнаха.

— Какккво?

— Хайде де, какво чакате, почвайте! — продължи Грима. — Ей го, целият е ваш. Давайте, де!

— Кой, аз ли? — дръпна се номката. — Аз не! Не исках да кажа аз да… Имах предвид… такова де, нас, номечеството.

— Е тъкмо, де — кимна Грима. — Номечество означава просто всички номи. Пък е и грешно да се издевателства над пленници. Четох го в една книга. Казваше се „Женевска конвенция“. Когато хора зависят от твоето благоволение, не бива да издевателстваш над тях.

— Тя тая работа много идеална, бе — обади се някакъв ном. — Като не могат да те ударят, удряй ти, тъй знам аз. Пък и то с човеците не е същото като с истинските хора. — И веднага се шмугна в тълпата.

— Обаче като им разгледаш лицата отблизо, смешна работа — че те много приличали на нас! — наклони глава номката. — Само дето са по-големи.

Един от номите надникна в уплашените очи на човека.

— Я, носът му бил космат! — възкликна той. — Я глейте кви уши!

— Доста големички са — съгласи се номката.

— Живи да ги ожалиш с тия грамадански носове…

Грима се взря в очите на човека. Чудя се — помисли си тя. — По-големи са от нас, значи има място за мозък. И очите им са такива огромни… Няма как да не са ни виждали досега! Масклин каза, че живеем тук от хиляди години! Много време е това. Все трябва да са ни забелязали. Трябва да са разбрали, че сме истински хора. Но в ума си те са ни превърнали в духчета. Сигурно не са искали да си делят света с никого.

Човекът съвсем определено я гледаше.

Дали бихме могли да се разберем? — помисли си тя. Те живеят в голям и дълъг, и бавен свят, а нашият е малък, кратък и бърз, и никой от нас не може да разбере другия… Те дори не могат да ни видят. Не знаят, че нас ни има.

Тя се взря в огромните, уплашени очи.

Никога досега не сме се опитвали да… как ли беше думата? Да общуваме с човеците. Не и както трябва. Не сме ги смятали никога за истински хора, които наистина могат да мислят. Как да им кажем, че ние наистина сме истински, че наистина ни има?

Ама сигурно, ако лежиш на пода, овързан от някакви мъници, които едва забелязваш, пък и не вярваш, че те съществуват, май този момент далеч не е най-удобният да започнеш да общуваш с тях. Сигурно трябва да опитаме друг път. Не да пишем табели, не да крещим — само да се опитаме да ги накараме да ни разберат.