Читать «Грима и Доркас» онлайн - страница 46

Грима се опита да разчете дребните буквички отзад. Набърчи чело.

— Тука пише: „Хапнат ли веднъж, не се връщат за още!“ — измърмори тя. — И очевидно вътре има полидихлорометилон 4, каквото ще да е това! Прочиства къщата от Гадни Дребни…

— Гадни Дребни какво? — разкрещяха се номите. — Гадни Дребни какво?

Грима сниши глас.

— Пише: Прочиства къщата от Гадни Дребни паразити за минути! — каза тя. — Това е отрова! Точно от нея са ни сложили!

— Трябва да накараме тоя човек да си хапне от нея! — обади се някакъв ном. — Да му натъпчем устата с тоя полипфупфупфучегаднокетлон или каквото ще да е там! Гадни Дребни паразити, няма що!

— Аз смятам, че те май ни смятат за плъхове — обади се Грима.

— Че то туй хич не е зле, нали? — обади се друг с толкоз саркастичен глас, че да ти увехнат ушите. — Та какво им е на плъховете? Кога пък сме си имали проблеми с тях? Не сме се юрнали да им пробутваме отровна храна, я!

Всъщност номите се разбираха доста добре с местните плъхове — вероятно, защото техен водач беше Вобо, бившият домашен плъх на Ангало от магазинско време. Двата вида се отнасяха един към друг с предпазливото дружелюбие на същества, които, ако им щукне, могат и да се ядат взаимно, само че са решили да не го правят.

— Да бе, и плъховете даже ще ни благодарят, че сме ги отървали от тоя човек! — продължи той.

— Не — възрази Грима. — Не, не мисля, че трябва да го правим. Масклин винаги е твърдял, че те са почти толкова интелигентни, колкото и ние. Не можеш ей тъй да тровиш разумни същества.

— Ама те се опитаха точно това да сторят!

— Те не са номи. Не знаят какво правят — търпеливо обясни Грима. — Както и да е, бъдете разумни. Утре ще дойдат още човеци и ако намерят тук умрял човек, положението съвсем ще се затегне.

Е, това беше вярно. Но нали се бяха показали пред човек! Нито един ном не си спомняше такова нещо да се е случвало преди. Трябваше да рискуват — инак щяха да мръзнат и гладуват. Но никой не знаеше къде ще свърши тя. Как ще свърши — виж, това беше малко по-ясно. Зле ще свърши, как иначе.

— Я ходи я потули някъде тая гадост, по-далечко да е от плъховете — нареди Грима на един ном.

— Смятам, че все пак трябва да му дадем да си близне… — подхвана той.

— Не. Просто я скрий по-надълбоко. Ще останем тук през нощта и ще се изнесем преди да се съмне.

— Добре де, добре. Щом казваш. Просто се надявам после да не съжаляваме, тъй де. — Номите отнесоха ужасната кутия нанякъде.

Грима се запъти към човека. Бяха го тръшнали на пода. Ама хубаво го бяха овързали — кутрето не можеше да си мръдне. Изглеждаше също като оня, Гали Дзвер или който и да беше там, на картинката — само дето номите се бяха докопали до нещо, за което онези едновремешните номи не бяха и чували, а именно електрически кабел. Доста по-ячък беше от въжето. Пък и те бяха много по-ядосани. Гали Дзвер нито се беше разкарвал из земите на онези с грамадни камиони, нито пък им беше пробутвал плъхомор.