Читать «Грима и Доркас» онлайн - страница 34

— Добре си си ти. Спинкаш си тука. Сладка почивка, таквоз…

Втренчи се продължително в Джекуб.

— Абе, чудя се аз…

Изминаха пет дълги минути. Доркас току щръкваше нейде измежду оплетените сенки, като през цялото време си мърмореше под мустак разни неща: „Туй тука е умряла работа, за нищо не става. Нов акумулатор иска…“ или „Ей на туй пък май нищо му няма, само един парцал да му се удари, и…“ и „Хммм, ами че то в резервоара няма никой…“

Най-накрая се измъкна изпод прашния брезент и потри доволно ръце.

Всеки си има цел в живота, рече си той. Нали точно заради нея живее.

Низодемус иска нещата да си останат такива, каквито бяха. Грима иска Масклин да се върне. А пък Масклин… Знаеш ли го какво точно иска Масклин. Само, че е нещо много голямо.

Ала всички те си имат цел. А щом имаш цел в живота, сякаш си пораснал цяла педя.

А пък сега и аз си намерих цел в живота.

Човекът се върна, и то не сам. След камионетката пъплеше един доста по-едър камион, на който бе изписано отстрани „Камък и чакъл — Блекбъри“. Тънкият сняг се превръщаше под гумите му в жвакаща кал.

Той се потътри по черния път, а щом излезе на площадката пред портала, забави и спря.

Да, ама не особено успешно. Задницата му поднесе и почти се заби в плета. Моторът се поизкашля и млъкна. Чу се меко „фъссссс“. И много, много бавно камионът клекна.

От кабината се измъкнаха двама човека, заобиколиха го и огледаха гумите една по една.

— Ама те се сплескаха само най-отдолу! — прошепна Грима в храсталака. Там се криеха.

— А, няма нищо — процеди Доркас. — Номерът на гумите е, че сплесканото винаги остава отдолу. Ей, глей само какво нещо може да постигне ном, като има някой и друг пирон подръка, а?

Камионетката удари спирачки. От нея също се измъкнаха двама човека и отидоха при другите. Единият държеше в ръце най-дългите клещи, които Доркас някога беше виждал. Докато другите се бяха скупчили около една гума, той се затътри до портала, захапа катинара с клещите и го стисна.

Наложи се бая да се напъне, дори и за човек. Чак в храстите се чу: „Прас!“. После отекна и „дрън-дрън-дрънннн!“ Веригата бе паднала.

Доркас изстена. Такива надежди възлагаше на тази верига! Тя беше на Джекуб — или поне я беше намерил в оная голяма жълта кутия, завинтена връз Джекуб и се предполагаше, че е негова. Да, ама той катинарът се бе строшил, а не веригата. Кой знае защо Доркас се почувства горд от това.

— Май нещо не разбирам — промърмори Грима. — Като виждат, че не ги щат тука, защо се държат толкова тъпо?

— Камънаци наоколо колкото щеш, какво са си заплюли точно нашто място — съгласи се Сако.

Човекът дръпна портата, открехна я леко и се намъкна вътре.

— Отива в Канцеларията на управителя — обади се Сако. — Ще бъзика телефона.

— Не, няма! — изпророкува Доркас.

— Ами, ами! На Заповед ще се обажда! И ще му разправя — на човешки, де — разни неща от сорта на „Спукахме гума“!

— Не — отвърна Доркас. — Ей това ще разправя: „Ей, кво му става на тоя телефон, що не работи?!“

— Ама той що не работи? — обади се Нути.

— Щото знам коя жица да клъцна — ухили се Доркас. — Я виж, онова се връща.