Читать «Грима и Доркас» онлайн - страница 3

— И червеношийки щъкат по него — подкрепи го Гърдър.

— Абе, такова, всъщност има и още нещо… — подхвана Масклин.

Доркас му махна да млъкне.

— Мисля, че няма що да се притесняваме — каза той. — Окопали сме се хубавичко тук, хранителните запаси ми изглеждат задоволителни, знаем и откъде да вземем още ядене, ако ни потрябва. Освен, ако някой не иска нещо да пита, защо не закрием събранието?

Всичко вървеше сносно. Или поне не чак дотам зле.

О, различните кланове все още се караха и чепкаха колкото си щеш, ала такава си е номската природа. И затова създадоха Съвета, който криво-ляво се оправяше с положението.

На номите им се нравеше да се карат. Та Съветът на Шофьорите означаваше поне, че могат да си се карат на воля, без да се налага да се бият.

Ама вижте сега каква смехория се получи: в Магазина всичко бе в ръцете на големите кланове от Отделите. Само че сега клановете се бяха омешали здравата, пък и, откъдето и да го погледнеш, в Кариерата отдели нямаше. Обаче номите си падаха по йерархиите, това си им беше нещо като инстинкт. Светът винаги е бил прилежно разделен на тия, които нареждат на хората какво да вършат, и ония, които го вършат. Тъй че, по един доста странен начин, взе да се оформя нова група водачи на племето:

Шофьорите.

Тая работа зависеше от това къде си бил по време на Дългото Пътуване. Ако си бил сред онези в кабината — значи си Шофьор. Всички останали са просто Пътници. За това много-много не се приказваше — нито беше официално уредено, нито нищо. Просто по-голямата част от номското съсловие си мислеше, че именно онези, смогнали да докарат Камиона, са хората, които знаят какво правят те тук.

Да си Шофьор не беше непременно най-забавното нещо на света.

Миналата година, преди да открият Магазина, на Масклин му се налагаше да ловува по цял ден. Сега ловуваше само когато му е кеф — на по-младите номи от Магазина ловът им хареса, пък и очевидно не беше редно Шофьор да се занимава с лов. Изравяха и картофи, а царевичната реколта в близката нива се оказа твърде изобилна, дори и след като комбайните я опоскаха. Масклин би предпочел да си отглеждат храната самички, обаче номите май не можеха да му хванат цаката как да накараш семената да поникнат в коравата като камък почва на Кариерата. Ама нали имаше какво да ядат — това беше важното.

Усещаше как около него хиляди номи живеят живота си. Създават семейства. Установяват се.

Бавно тръгна към собствената си бърлога — долу, под една порутена барака. След миг се реши и измъкна Нещото от дупката в стената, където го държеше.

Не блесна никаква светлинка. Нямаше и да блесне, докато не го доближиш до жиците, по които тече ток — тогава цялото светваше и почваше да приказва. В Кариерата се намираше по някоя и друга жица, а Доркас бе успял да ги вкара в работа. Обаче Масклин не бе водил Нещото при тях. Захванеше ли да приказва, коравата черна кутийка винаги успяваше някак си да го разстрои.

Ала беше съвсем сигурен, че ще го чуе.

— Миналата седмица старият Торит умря — обади се той най-накрая. — Стъжни ни се, ама, в края на краищата, той си беше много стар, така де, и просто ей тъй си умря — искам да кажа, нищо не го е захапало преди това, нито пък го е прегазило или нещо такова.