Читать «Грима и Доркас» онлайн - страница 6

Ей-това беше Голямата Грижа. Масклин седеше на любимия си камък, от небето започваше да вали, а той започваше да се притеснява. Тия дни толкова много неща го притесняваха, че беше по-добре да си ги струпа накуп и да се притеснява за всичките наведнъж — само че над всички тях беше Голямата Грижа.

Те трябваше да отидат там, където отиваха самолетите. Точно това му каза Нещото, докато все още му говореше. Номите бяха дошли от небето. От далечните небеса, по-точно, което беше малко мъчно за разбиране, защото то близки небеса и без туй нямаше. Ала трябваше да се върнат там. Такава беше тяхната… абе, нещо с „О“ беше. Оризия, точно така. Тяхната оризия. Някога те са притежавали цели свои светове. А взели, че заседнали тук, кой знае как. Да, ама — и точно това беше Грижата — оня ми ти кораб, дето летял из въпросните далечни небеса, сред звездите, все още се мотаел някъде наблизо. Първите номи го зарязали: слезли тук с по-малък кораб, който пък се разбил, и те не могли да се върнат.

А пък той беше единственият, дето знаеше това.

Старият абат, онзи преди Гърдър, и той го знаеше. Грима, Доркас и Гърдър поназнайваха нещичко, само че нали бяха номи практични, умът им беше зает все с нещо, а пък напоследък се бяха струпали страшно много неща за организиране.

Нали всеки си редеше дом. Ще превърнем Кариерата в свой малък свят, също като Магазина — порази го внезапна мисъл. Те мислеха покрива за небе. Пък ние сега небето — за покрив.

И ще си останем тук, и… и…

По шосето към Кариерата пълзеше камион. Подобна гледка беше толкова необичайна, че Масклин го забеляза чак след като известно време го беше гледал, без да го вижда.

— И никой не беше на пост! Защо нямаше никой на поста? Казал ли съм аз винаги да се варди тая Кариера!

Половин дузина номи препускаха през сухата папрат към портала.

— Беше ред на Сако — смънка Ангало.

— Въобще не е вярно! — изсъска Сако. — Ти не помниш ли, че вчера ме помоли да се сменим, щото си щял бил…

— Хич не ме интересува чий ред е било! — кресна Масклин. — Нямало е никой! Нали така? А пък е трябвало да има някой! Нали така?!

— Съжаляваме, Масклин.

— Да бе, съжалявате.

Номите се изкатериха по насипа и се проснаха зад една изсъхнала туфа.

Камионът беше доста малък за камион. Някакъв човек слезе от него и взе да се върти около портала.

— Това е „Ландроувър“ — самодоволно отбеляза Ангало. Преди Дългото пътуване, в Магазина, беше изчел де що успя да намери за колите. Харесваше ги. — Не е точно камион, то по-скоро човеци вози…

— Тоя залепи нещо на портала — прекъсна го Масклин.

— На нашия портал — промърмори недоволно Сако.

— Странна работа — подкрепи го Ангало.

Човекът бавно и тромаво, като всички човеци, се помъкна обратно към камиона. Камионът обърна, изрева и се стопи в далечината.

— Виж го чак докъде се домъкнал само за да лепне някаква си хартийка на вратата — обади се Ангало. Всички вече бяха на крака. — Човешка му работа.