Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 62

Уоана сведе унизен поглед към мозаечния под, където котката й, черна и блестяща като коприна, лижеше крема си от сребърна купичка.

Простоватата принцеса никога не си беше позволявала да обикне човешко същество. Предчувстваше, че никой няма да отвърне на чувствата й, но наистина обичаше котката си Миц. Тя беше красива и грациозна, весела, дива, доверчива и смела, всички тези неща, които Уоана не беше. Миц си имаше обожатели — загладени бесни котараци, които й пееха и я обладаваха, възбудени до екстаз, и я оставяха с котенца. По някакъв начин Уоана живееше чрез Миц, още повече защото тя й остана неизменно вярна. Котката спеше само на възглавниците от лебедов пух на принцесата или в скута й. Само от малката ръка с много пръстени приемаше храна. Отговаряше само когато гърленият, незрял глас я викаше по име. Когато други я закачаха, Миц крачеше горделиво и се прозяваше, а пред Уоана мъркаше и гледаше в лицето на господарката си със загадъчното си котешко изражение и с притворени от удоволствие очи и мяукаше, сякаш искаше да каже: „Майчице, сестрице, най-обичана, най-добра.“

— Е — поде Херцогинята на Коркеем, — мой превъзходни съпруже, какъв план имате за задомяването на дъщеря ви?

— Има един човек — отвърна Херцогът, докато гребеше алчно патешките яйца, — казва се Волк нечий, не си спомням, от някаква равнина… Ще трябва да го обмисля по-подробно. Дъщеря ви, госпожо, отдавна премина възрастта за сватба.

— Глупости. Дъщеря ви е само на… Чакайте да помисля… На колко години си, Уоана? О, няма значение, тя също не си спомня. Във всеки случай съм изморена от този спор. Спомняте си, надявам се, как докторът каза, че е много вредно за черния ми дроб.

— Мяу — измърка Миц. Тя скочи леко в скута на Уоана и сякаш се усмихна: „Аз много харесвам кълцан дроб.“

В Аркев бяха дошли пътуващи артисти от всички краища на Коркеем. Разпънаха ярките си палатки, украсени с флагчета, подобно на търговците, които показваха своите екзотични изделия, докато вървяха по улиците, по бреговете на реката, по големия площад. Чуваха се песни, струнни инструменти, звънци и барабани. Навсякъде имаше червени и жълти платнища, пера, боядисани с фуксин, позлатени маски, хубави момичета с цветя, вплетени в косите им, и с корсажи с пришити по тях дребни перлички, и фокусници, които вадеха зелени змии от ушите си, гълтаха огън, ходеха върху остриета на ножове и измъкваха врабци от шапките си. Всеки ден се играеха малки пиески. Поставяха ги уж случайно, в отговор на настроенията и желанията на тълпата. Героите им бяха разбойници, храбри момци, богове и ужасяващи зверове, персонажи от легенди. Вечната любовна интрига бе подправена с вулгарни смешки. От време на време се сбиваха конкурентни групи. Млади артисти лежаха пияни по масите в кръчмите или се караха. Бяха отложили работата си може би, но кой го беше грижа? Понякога се разгаряше сериозна борба — някой откраднал подпорите на друг, конска тор се смесила с осилово лепило, панталоните — съшити хлабаво на стратегически места. Две момичета се гледаха свирепо, защото всяко се мислеше за по-хубаво. Всичко това беше изкуство само по себе си. Публиката го очакваше от тях.