Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 63

На север от големия площад се издигаше храмът на слънцето. Стените му бяха от блестящ месинг, а покривът — от злато. По златните кубета трептеше нагорещеният въздух. В голямото открито пространство пред храма на висока полирана сцена, която приличаше на олтар на бога, на десетия ден от пролетния панаир щеше да започне фестивалът на артистите и да продължи от изгрев до полунощ цели три дни.

Постановките течаха една след друга като нанизани мъниста. Във всяка бяха включени светлинни ефекти. Всяка трупа артисти беше решена да се представи така, че останалите да изглеждат като провинциални глупаци, които ценителят на изкуството ще подмине. Обстановката беше превъзходна. Въздухът трептеше, блестеше като шлифован камък и ухаеше на редки видове тамян и селитра.

Преди две години трупата на Джай се беше представила на пролетния панаир, спечели първото място и както винаги, одобрението на тълпата. Наградата беше голяма торба злато. Верни на догмите на своята професия, артистите бързо изядоха, изпиха и необмислено изхарчиха дара, така че нямаха дори спомен от златото. Беше им останала само славата. Тълпите в Аркев не бяха нито толерантни, нито пристрастни. Трябваше да ги спечелиш. При всеки провал публиката замеряше артистите със зелки.

Тази година името на Джай не присъстваше в програмите. Наистина то вече можеше да се открие само в гробището на Сваца.

В това време Херцогът преглеждаше програмите с изпъкналите си очи, без изобщо да се интересува или да разбира нещо. Избираше постановките, които да удостои с присъствието си. Ходеше на представленията повече за да се показва пред обществото, защото не бе почитател на изкуството. Харесваше вида на проспериращия си град, за чието богатство си приписваше всички заслуги. Харесваше му да седи под брокатения навес на златния си стол, да се усмихва снизходително, когато играта му се нравеше, да говори демонстративно на подчинените си, когато не беше доволен. Харесваше му начина, по който хората му се кланяха както житните класове скланят главите си пред вятъра.

Жена му рядко идваше с него. Черният й дроб или някое друго оплакване — а такива имаше много — я задържаше у дома. Можеше да напълни цял гардероб с тях, така му се струваше. Всяка сутрин, мислеше си Херцогът, тя застава пред гардероба и се чуди дали да се оплаче от главобол или от кашлица. Или най-много ще й приляга неврозата.

Уоана обаче винаги идваше с него на пиесите, гледаше всяка сцена и се забавляваше като дете. Херцогът често я упрекваше за този нескрит и чудноват интерес, но това не помагаше. Омразната котка беше винаги в скута й, сякаш и тя гледаше, и мъркаше. Ако можеше сама да решава, глупавата му дъщеря щеше да седи пред сцената и през трите дни на фестивала и да даде на всички трупи награди, та дори и на тълпата.

На десетия ден на панаира, още в черната заран преди изгрев и преди да започне фестивалът на артистите, по улиците на Аркев започнаха да падат звезди.