Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 60

Лежеше уморена в тревата между пасящото стадо. Сънува Дисаел в далечен град, Дисаел като цар, с корона, украсена със скъпоценни камъни, и до него чернокосо момиче с корона от сребро. Усмихваше се насън.

Колесницата на слънцето, теглена от своите жълти коне, се издигна до последната поляна на небето и Шайна с козите пое обратно към селото. Като подминаваше идола на скалата, тя се поклони. Образът беше блед и заплашителен. Само от топлата слънчева светлина проличаваше, че е стар и безопасен. Като му благодари, Шайна се спусна към селото и зачака нетърпеливо нощта. Беше обнадеждена и решителна.

Не забеляза, че бялото цвете, което беше откъснала, за да умилостиви жестокия бог, отново бе пуснало корен в безплодния камък.

Пролетният панаир в Аркев започна призори, когато пеенето на свещениците отекна в храма на слънцето. Биене на златни камбани възвести началото му и подплаши ято гълъби, които се понесоха към розовия кристален купол на небето. От големия градски площад се носеше глъч, сякаш две армии се бяха сбили, четири звънци на бикове кънтяха, осем оркестъра свиреха фалшиво и шестнадесет кръчми приютяваха шумни компании. Жителите на Коркеем разпознаваха всеки звук и мирис. Само няколко останаха неизвестни. Тънък слой от прах и тамян се носеше под слънцето.

Дворецът на Херцога беше на юг от големия пазар, в самия ъгъл на площада. Огромното предно мраморно стълбище водеше нагоре към покоите на височайшите особи. На всяко дванадесето стъпало стояха стражи в тъмночервени униформи с бяла и златна украса и с по два бели меча в златните си пояси. На последното мраморно стъпало в белите стени грееха пет големи врати в сянката на блестящите кули. Всяка врата беше от кован бронз, украсена със сребро, злато и ценни метали, и се охраняваше от петима стражи, в краката на които лежаха черни кучета, големи като вълци, със златни ремъци. Покрай този разкош и блясък стълбището извеждаше в прохладните сини и бели стаи на двореца.

Врявата от пролетния панаир достигаше и тук и нито стълбите, нито стражите и кучетата можеха да я спрат. Тя проникваше в покоите, караше прозрачните стъкла на прозорците да треперят, будеше жената на Херцога в сатененото й легло и грозната му бледа дъщеря, но не и самия него. Той спеше и сънуваше под огромния облак от кадифен балдахин как преследва един бял, гол, слаб, лимонен на цвят воден дух през зелените колони на гората, как го хваща до потока и после…

— Ела — казва Херцогът, — сигурен съм, че можем да уредим това приятелски.

— Не съм убеден — отвръща дяволито духът. — По принцип аз убивам всички пътници, които ме следват. Повличам ги във водата и ги удавям.

— Да — потвърждава господинът с миловидно лице, — но аз съм твоят Херцог — Мойоко.

— Наистина ще се учудиш, ако ти кажа колко много видни личности съм имал удоволствието да удавя тук, в този малък поток. Всъщност има само един мъж, когото уважавам и към когото не смея да се отнасям по този начин.