Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 61

— И кой е той? — пита надменно Херцогът Мойоко.

— Волк Волкхавар, най-великият магьосник. Дори ти, Херцоже, в твоето кадифено легло ще си свалиш шапката пред него, ако ти заповяда.

В този момент Херцогът се събуди и му се стори, че сънят е бил наяве. Разтърси се и дръпна златния ширит до леглото си, за да му донесат слугите сутрешното питие от вино и мед, подправено с карамфил.

— Волк, Волк… Все едно как му беше името — промърмори. — Ама че странен сън.

Нещо разпери криле на перваза на прозореца и отлетя към небето. Може би беше гълъб — въпреки че изглеждаше по-голямо и клюнът му беше крив като кука. Вероятно е бил сокол.

След като изпи питието и облече копринените си одежди, сложи пръстените на ръцете си и наниз от рубини на врата, Херцогът слезе тромаво по вътрешните стълби на двореца за закуска. Вече беше живял петдесет години, петдесет години беше мислил по своему, беше уверен, че боговете бдят над него. Когато беше принц — по време на царуването на баща му, имаше някои ограничения, но не бяха много. Но през последните десет години, откакто баща му се беше поминал, нямаше никакви задръжки. Естествено, той уважаваше паметта на баща си. Когато си спомнеше за стария Херцог, ъгълчетата на устните му се спущаха почтително надолу, а очите му се просълзяваха. Кой друг баща имаше по-признателен син? Беше му издигнал гробница като крепост, а колко време му бе необходимо да убеди хората на богатия град Аркев да платят допълнителната такса за изграждането му. Херцогът беше предприел голямо строителство. Погледнете златните върхове на храма на слънцето или сребърните прозорци на храма на луната, гледащи на изток. Погледнете трите кули, достроени към двореца. О, да. Това беше заслуга на Херцога.

Влезе в хола. Петдесетгодишно закостеняло невежество, суетност и глупост в едно дебело и тежко тяло тупнаха в стола пред чинията си, украсена с бисери. Херцогът взе бисерния нож в ръка.

Херцогинята вдигна бледозеленото си живо лице и го погледна с подозрителните си очи.

— Закъсняхте, мой обични съпруже — каза тя, като вложи в традиционното обръщение към привидно любимия съпруг всичката си омраза към него.

— Мислех — отговори замечтано Херцогът. — Да. Хм. За сватбата на дъщеря ни.

Простоватата дъщеря на Херцога, наречена Уоана, сведе поглед и се изчерви. Това нещастно момиче знаеше, че никой нямаше да се омъжи за нея, освен ако не отидеше на сватбата, загърната с плътен воал, и със седемнадесет мулета, натоварени със зестра. Ако беше дъщеря на беден човек, отдавна щеше да е станала монахиня в храма на луната, скрита от всички и всичко зад стените на манастира. Но на принцеса Уоана това не беше позволено. След като не бе дарен със син и нямаше никаква възможност да се сдобие със законен наследник, Мойоко трябваше да осигури бъдещето на Аркев посредством брака на дъщеря си. Затова се налагаше да намери надежден, мъжествен и не много умен млад мъж от аристократичен произход. Беше много неприятно, мислеше си Мойоко, че дъщерята бе наследила чертите на майка си и никой не я иска. Жена му мислеше същото. Винаги казваха „твоята дъщеря“.