Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 59

Вървейки нагоре по пътеката, достигна скалата с изображението на демон или планинско божество. Само веднъж беше забравила да го поздрави — деня, в който отиде при магьосницата. Никога друг път. Нито сега.

— Добро утро — промълви.

Странно нещо беше забелязала и по-рано — вечерта, преди магьосникът да пристигне с неговите артисти, изображението беше по-тъмно и по-изразително, по-младо. Иначе чудатият образ беше толкова избледнял, че трудно се различаваше, но днес… Можеше ли грубо изрязаното лице да е толкова остро, злостно и внимателно само поради светлината на зазоряване?

Шайна спря, защото забеляза, че козите се затичаха да подминат мястото, като че ли беше наистина обитавано от някой дявол. Изведнъж почувства студ, както през онази нощ, когато душата й летеше свободно. Но този път не летеше. Последната коза, диво блееща, тичаше нагоре по хълма. Шайна поздрави идола. Тогава, без да откъсва поглед от ясно очертаното му лице, отиде право при него.

Там имаше сянка, но не от скалата, а по-скоро нещо хвърляше сянка върху нея от ясното небе.

— Господине — заговори робинята, — какво ви е? Обидих ли ви по някакъв начин? Ако да, то много съжалявам. — Идолът отвърна на погледа й с неумолимите си каменни очи. — Може би тъгата ми ви ядосва. Или въздишките ми. Сърцето ми е натежало, но повярвайте ми, аз го гълча заради това. Но аз съм сама, господине, също като вас и като че ли ще си остана завинаги такава. Така мисля. — Тогава Шайна посмя нежно да докосне крака на идола. После откъсна бяло цвете от растящите в една от вдлъбнатините на скалата и го постави в тъмната ръка, която държеше рога. — Дано този дар ви смили, господине. Убих това окаяно цвете заради вас. Не се сърдете повече. Ще се опитам да бъда щастлива в този тъжен свят, ако вие бъдете мил.

Почувства се много глупаво, като че ли някой я беше хванал да си говори на висок глас. Обърна се бързо и затича по хълма след козите.

Докато тичаше, й се струваше, че тича към самото небе и изведнъж нещо избухна в нея като разкъсана верига.

Връхлетя на пасището след козите.

— Чуйте ме, кози — извика Шайна, ръцете й се свиха в юмруци плътно до тялото, големите й очи блестяха. — Не мисля, че се постарах достатъчно. Не мисля, че магия, купена с кръвта ми, трябва да се пропилява. Смятам, че трябва отново и отново да отивам при него въпреки мястото, където се намира. Ще отида при него двадесет или тридесет пъти, или повече, докато душата му не ме види и не ми каже да се махам. Тогава ще плача.

Така Шайна реши още веднъж да запали свещта си в тъмнината. Тъгата й се изпари, тежестта сякаш се смъкна от раменете й. Всичко изглеждаше просто и хубаво и надеждите отново я обзеха. Дори изглеждаше, че може би демонът от скалата й беше дал този оптимизъм и нова воля.

Тя хвърли дрехите в потока и започна силно да ги търка. Работеше упорито и бързо, а козите танцуваха наоколо по пасището.

Следобедът дойде тихо и разпръсна мързеливи острови от облаци по небето от тинтява. Златни сенки покриваха лицето на Шайна.