Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 58

— Тогава ще го видя утре. Мисля, че вече е време за вечеря.

Младият Аш, чиито шест любопитни случая на напиване бяха причинили такава паника, вече не се напиваше и през изминалите единадесет дни изпълняваше старателно задълженията си. Един-двама младежи, живеещи отвъд хълма, напразно го бяха чакали на вратата на кръчмата и решиха, че или е влюбен, или пиян.

На залез слънце тази вечер, без да знае, че свещеникът иска да говори с него на следващата заран, младият Аш с уморено подсвиркване подкарваше козите обратно към селото. Мина покрай тъмния идол, издълбан в скалата, поклони се, изрече „Добър вечер“, а в това време в долината Шайна, слугинята, носеше каните с вода от кладенеца към дома на господаря си. Тогава свещеникът я видя за пръв път от мястото, където седеше, под голямото дърво. Младо момиче, движещо се между червените сенки, с тежки кани вода в ръце.

— Коя е тя? — попита остро свещеникът. — Една от момите на селото ли?

— Не, отче — отвърна Микли, — тя е робиня на стария Аш.

— Никой не ми е споменал, че тук има слугини. Трябваше да ми кажете. Не бива да пропускате никого. Но нека сега влезем вътре и да се насладим на отличните гозби на жена ви.

Продължи да гледа Шайна, докато тя вървеше по улицата с грациозната си походка и с парчето лен, увито около китката й. Свещеникът заподозря нещо. Беше подушил ефекта от магията в хамбара на Микли като стар пушек. Сега от младото момиче подуши нещо по-различно, но също толкова силно. Реши да открие какво точно е на следващата сутрин, защото стомахът му имаше собствени интереси, а от тенджерите в кухнята се носеше мирис, на който не можеше да устои.

— Утре рано свещеникът иска да те види — каза жената на стария Аш на сина си, който дояждаше останките от чинията си.

— Защо? Какво съм сторил сега?

— Дръж си езика зад зъбите и внимавай с поведението си. Изпълнявай каквото ти се казва, момче. Робиньо — допълни жената, като погледна Шайна, — утре ти ще заведеш козите на паша и без да се разтакаваш.

— Да, благодаря ви — отговори момичето. Шиеше дрехите от кошницата, която господарката й беше дала, и главата й беше приведена от слабост, не толкова от работата, колкото от живота.

„Шайна, ти си глупачка — помисли си. — Какво толкова? Ще изведеш козите в планината. Спри да си спомняш. Изхвърли го от съзнанието си. Той е твърде красив и надменен. След време като кажат Дисаел, ще се питаш кой беше този.“ Две сълзи паднаха между бодовете на иглата и всяка прошепна: „Грешиш. И след време ще падаме както сега.“

Слънцето изгря, петлите кукуригаха, Шайна стана от студеното си легло до огъня, кучето я залая, когато излезе на двора.

Козите се зарадваха, че я виждат. Тя ги издои внимателно, разбираше лудостта и шегите им, беше по-мила с тях от младия Аш.

Шайна пое дъх от сладкия ден. Козите скачаха пред нея. Запя непокорно, предизвиквайки себе си и тъгата си, и света, който можеше да я види.

Червени, златни и бели бяха цветята по тревата. Небето и планините имаха цвета на топаз, преливащ в сапфирено.

— Е, не е толкова зле — успокояваше се, но знаеше, че не е така. Утрото бе по-скоро терзание, отколкото удоволствие със свежестта си, бодростта и обновлението, което носеше.