Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 57

Волкхавар сви устни. Щракна с пръсти. Младият мъж отвори очи, които бяха празни до момента, когато магьосникът ги оживяваше и им даваше способност да виждат.

Те се втренчиха във Волкхавар, слепи като лед.

— Какво сънува през нощта? — попита ги магьосникът.

— Чернота — отвърнаха устните на Дисаел, — както винаги.

Волк се изсмя и Дисаел, неговият роб, прихвана неговото настроение, както празният съд се пълни от дъжда, и също се изсмя.

— Молец прехвръкваше около лампата ми — каза магьосникът. — Върни се, молецо. Следващият път ще си изгориш крилцата.

Когато не успяваш, приемаш ли поражението, като само си казваш: „Е, какво да се прави? Ще се заема с друго?“ Когато падне нощта, приемаш ли чернотата й като казваш само: „Е, това е. Ще изчакам да дойде утрото.“ Или се опитваш да запалиш свещ, за да разсееш тъмнината, независимо от това, че вятърът често гаси пламъка и нощта отново превзема пространството около теб?

За Шайна всичко беше нощ. Дори през деня. Нощ царуваше в света и в сърцето й. Надеждата и любовта я бяха напуснали или тя ги бе забравила. Утрото не я радваше и не виждаше светлина пред себе си. Бяха останали само робството и изнурителният труд, животът бе пуст като пустиня. Трудно би могла да си каже: „Ще потърся другаде радост, тук не я намерих.“ Само съзнанието й казваше строго: „Не мисли за него. Времето ще излекува раната.“ Сърцето й крещеше от болка.

Не искаше дори нищожната храна, която получаваше в дома на стария Аш. Линееше и винаги беше тъжна. Никой не забеляза това. Кой го беше грижа как изглежда робинята, щом продължава да си върши работата?

Свещеникът, когото бяха повикали от Кост, пристигна.

Беше снажен човек. Седеше, облечен в червената си мантия, в сянката под едно голямо дърво пред къщата на Микли и оглеждаше минаващите селяни. Носеше златния символ на слънцето около врата си, предните му два зъба също бяха от злато. Сервираха му три ястия на ден, от най-добрите храни. Всеки жител даваше своя принос. Никой не го караше да се труди, всички забелязваха, че е зает с разрешаването на най-големия им проблем — мистериозните неща, които се случваха в долината.

Той разпитваше много хора, питаше ги за много неща, някои молеше да повторят думите си. Оглеждаше отблизо предметите, преглеждаше животните, обиколи всички стада, чиито пастири се оплакваха от вълци, и поръсваше тук и там със свещен прашец, нашепвайки странни религиозни думи. Селяните му бяха благодарни. Вярваха, че са попаднали в добри ръце. Когато разказаха историята за крадците, които бяха отнесли пилетата и ги бяха затворили в хамбара на Микли, свещеникът се запъти натам да разучи мястото на престъплението. Когато стигна, се начумери. Умните му очи се присвиха. Отвори устата си, но не каза нищо. По-късно попита:

— Къде е младият Аш, пияницата?

— Отведе козите на паша в планината — отговори Гула.