Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 56

Почувства странно вибриране на душата си като дисонанс на струни. Трептеше сребърната нишка, която я свързваше със собствената й плът. Тази нишка я теглеше, викаше я да се върне, да се върне, преди да е станало твърде късно.

Внезапно откри, че не може да устои на този натиск да спаси съществуването си. Избяга от палатката, преди дори да помисли да я напусне и да се издигне в широките простори на небето. Нямаше нужда от дъх и все пак се задъхваше. Чувстваше се като дребна риба, избягала от затварящите се челюсти на щука, гълъб, който стремглавият ястреб не е успял да хване. Тънката връв, която не се беше откъснала от телесния си източник и не я ограничаваше да лети, където поиска, сега се навиваше обратно и я дърпаше назад. Теглеха я, тя се обръщаше и въртеше във високата шир на небето, обзета единствено от див несъзнателен ужас. Характерът на времето се беше променил. В един момент звездите грееха като остри ножове над лицето й, падаше през огън, задушаваше я кладенец на слепота, след което лежеше смирена и грамадата на планините тегнеше над нея.

Размърда се.

Голяма тежест притискаше ръцете й към пода, но успя да ги повдигне и да ги поднесе пред очите си. Погледна ги, като да бяха чужди ръце. Беше отново в тялото си. Отново беше влязла в обвивката си от плът. Беше отново в селото на своето крепостничество.

Сега, когато нощта почти преваляше, всичко беше както преди.

Пепелта от огнището беше сива, цветът на небето също беше сив. На двора кучето дрънкаше веригата си. Скалите се извисяваха към небето, птиците започваха да пеят, накацали на върбите до потока. Скоро трябваше да става. Трябваше да носи тази оловна обвивка, окачена на нея. Собственото си тяло.

Дали преживяното през нощта не беше сън?

Лежеше неподвижна. Мислеше за страха си и за полета. Мислеше за младия артист, отпуснат в безразличната си дрямка. Нищо не разбираше. Гордостта повече не можеше да я поддържа. Хълмът на радост и надежда беше твърде висок. Беше го изкачила с песен. И падна от върха. Лежеше и плачеше в тишината, както отдавна не бе правила.

Далеч от нейното село нещо ставаше. Много дни и много нощи би отнело пътуването дотам, освен ако пътникът не изкривяваше времето с магическите си дарби или не беше свободният летящ дух на влюбена девойка. В Аркев, на една полянка, до една порутена гробница на идол, наричан в тези райони, макар не много често, Сован Тованацит, Волкхавар, магьосникът, подуши ароматния въздух и усети нов мирис. Познат мирис. Не на цветя или трева, или тъмен камък, а парфюм на нещо живо и все пак не съвсем — присъствие на душа. То лежеше като роса по земята и висеше над мястото, където спеше младият артист. Волкхавар отдръпна завесата на палатката и там, по пода, по канапето, по тъмната коса на Дисаел, бе разпръснат най-лекият прах — сякаш пометен от дворците на звездите.