Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 55

Някъде в Аркев звънна камбана. Беше часът преди зазоряване.

Около гробницата на поляната бяха опънати палатки, но беше трудно да разбереш със сигурност колко са и колко черни коня — ако имаше такива — стоят тихо и мирно като статуи в мрака. Имаше ли лампа наблизо или мястото бе осветено само от звездите? Говореше ли някой в руините, шептеше ли молитва, или това беше вятърът, който брулеше шипките? Какво значение имаше? Духът на Шайна гледаше наоколо и се ослушваше за нечие дишане.

Мина над поляната, косата й се развяваше свободно. Проникна направо през стената на палатката от черно кадифе и го намери вътре.

Сърцата на духовете не могат да бият, но на нея й се струваше, че могат. Нейното биеше със сигурност. Или може би чуваше ударите на неговото, сърцето на Дисаел, туптящо в съня му?

Висеше над него като сън. Очите й се напълниха със сълзи, въпреки че душите не могат да плачат. Посегна да погали косата му и ръката й потъна в къдрите му, във възглавницата под него. Упрекна се за абсурдната тъга, която изпита, че не може да го докосне.

Той е по-красив, мислеше си тя, отколкото си спомняше, и въпреки това й изглеждаше познат, сякаш го беше виждала всеки ден вече цяла година. Но не беше ли блед? А също й се стори, че е отслабнал. Унесен в сън, той лежеше пред нея като нейно дете, а сенките бяха като дим пред очите й.

Душата на Шайна се колебаеше, жадуваща, безмълвна, втренчена. Какво предстоеше сега? Какво трябваше да направи? Искаше да целуне устата му, да го събуди, да му каже: „Ето ме. Знаеш ли коя съм?“ Или може би душата му, будна и съзнателна дори когато тялото му лежи безчувствено, ще отговори на нейния безгласен копнеж? Какво би казала душата му, ако се издигне като тъмен ангел от обвивката си? Може би: „Ти си нищо за мен. Върви по дяволите, върни се у дома си, нямам време за теб.“ Да, душата на Шайна може би щеше да понесе унижение, обиди и срам. Тя се маеше покрай него, чудеше се, мислеше за думите на Барбаят: „Душите могат да разговарят… Душите се викат… Ти го обичаш.“

— О, Дисаел — помисли си тогава Шайна, — дали просто не ме е лъгала, за да си вземе цената? Казват, че обещанието на магьосница е като лека жена, рядко се помни. О, Дисаел! — Той продължаваше да лежи като мъртъв и красив като небето. — Е, тогава ще си вървя.

Но продължи да обикаля там, мислеше че все пак има някакъв начин да му покаже присъствието и любовта си, ако само можеше да ги узнае.

Най-накрая малко се ядоса. Вдигна глава — главата на душата си — в старата горда поза. „Тогава може би не ме харесваш. Извинявай, че те обезпокоих.“ Това премахна блена от нея, както груба четка маха паяжините, и изведнъж почувства страх.

Беше се уплашила от сенките. Но този натиск, това чувство, че нещо я наблюдава… Лесно бе да се обърка, защото беше тъмно като нощта. Тъмно и зловещо. Духът й подскочи. Колко студено беше в палатката, колко студена — като гробище — беше поляната! Почувства два импулса почти едновременно. Единият настояваше да остане там, до любимия човек, който отказваше да я разпознае. Не беше забравила онова видение у магьосницата, което може би Барбаят нарочно я бе накарала да види — Дисаел вързан на желязно колело и заспал завинаги. Вторият импулс беше по-силен. Той й подсказа, че трябва да бяга, защото младият мъж не хвърля сянка, той е част от магията, не само слуга на магьосника, но и негов приемен син.