Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 53

Силата на магьосника удари Дисаел между очите като с леден юмрук. Нощ се спусна над сърцето и съзнанието му. Над реката се зазоряваше.

Артистите се досетиха къде е отишъл Дисаел. Те напуснаха Сваца и местността Волкян. Остана само Роши.

Той пое към кулата. Кончето носеше дебелото му тромаво тяло. Роши много обичаше Дисаел, а също и Джай, защото той го бе приел като свое дете. Спомни си момичето в гробището и обвини себе си за случилото се. Достигна кулата, която този ден изглеждаше като скала. Първоначално не можа да я открие на каменистия склон. Но после успя.

Волк Волкхавар беше доволен. Дебелият мъж, който свиреше на свирка, беше ценно допълнение към трупата му.

Черно цвете бе посадено този ден. Керник, умният водещ, крадецът на чувства, тръгна с трупата си — акробатите, които съживяваха демона, магическите птици, козите, дракона, дебелия шут, русото момиче, красивия артист — и пое на запад, към Аркев. Така стигна до едно село в подножието на планината. Селото на стария Аш, господаря на чернокосата робиня Шайна…

Бяло кълбо светлина се носеше във високото нощно небе на Коркеем, осеяно с множество звезди.

Душата на Шайна.

Над малкото заспало селце, потънало в мрак, над гладките сини полусфери на възвишенията, над зъбестите планински хребети, обрасли с дървета, които блестяха като скъпоценни камъни на светлината на изгряващата луна, а горите изглеждаха като черните къдри на младия артист. Над сивите хълмове, над върховете, остри като камиq и потоците, които наподобяваха блестяща бродерия върху тъмно платно, в небето, покриващо и други долини, други хълмове, други малки селца, вплетени в плътната паяжина на нощта. На запад се намираше град Кост. Мина над него. Светлините още тлееха тъмночервени, бледовиолетови в кръчмите, а от върха на кулата на храма я наблюдаваше една паднала звезда. Бялата душа на Шайна се носеше като листо, по-леко от птиците и по-бързо от пролетните ветрове. Всичко беше красиво, а погледнато през призмата на любовта и мечтите й, изглеждаше още по-красиво.

Един бухал, ловуващ във високите слоеве на въздуха, отлетя в противоположна посока, изплашен от блясъка на прозрачното кълбо светлина. От тежкия му и бавен полет разбра колко бързо се движи самата тя.

Скоро къщите започнаха да се гушат все по-близо една до друга. Все повече светлинки се запалваха долу. Като светещ черен път по земята се виеше река. По двата й бряга имаше къщи, бели като слонова кост, и кейове, където корабите акостираха. Греблата им бяха разперени като крилете на гълъб. Един кораб плуваше под Шайна по широкото корито на реката и приличаше на бял лебед с лилава факла на носа.

Градът постепенно ставаше видим. Той се простираше до края на света и след него — градски пейзаж от кули, лъскави кубета и високи покриви от приказен метал. Хиляди свещи горяха под тях и храмовете сякаш бяха черупки с пламъци в тях. Сред всичко това се възправяше дворец от бял камък със златни луни по кулите.