Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 52

Дисаел погледна нагоре към върха на кулата. Кръвта му замръзна. „Е, вече си тук — каза си той. — Изиграй ролята, която сам си избра, Дисаел Парвелсън.“ Почувства смъртта, толкова близка и студена, както му се стори и прегръдката на реката. Погледна момичето. Тя шепнеше в ушите му, докато яздеха, притиснати като влюбени. Беше му казала, че в края на стълбите е червената стая, в която се пази желязното ковчеже с ножа, и че там, зад една завеса, спи Волкхавар.

Тогава беше повярвал във всичко това. Внезапно му се стори, че само дете или идиот би повярвал на думите й. Но беше твърде късно да тръгва обратно, защото почувства на рамото си нейната силна ръка, която го тласкаше към стъпалата. Пристъпи на първото, после на второто, на третото. Главата му се замая, но продължи да върви.

Ето я и тясната врата. Отворена. Червената стая с червена коприна по стените, червени запалени свещи с червен пламък, червени плочки по пода, червено стъкло на прозорците.

И там, в стол от червена мед, седеше Волк Волкхавар. На коленете му бе поставен железен нож. Гледаше новодошлия.

— Добре дошъл, господин артисте, син на благородник. Пристъпи прага.

Дисаел откри, че вече бе направил това. Някой бе влязъл след него — Йевдора. Тя мина покрай него, сякаш беше невидим, и застана пред господаря си.

— Не обвинявай момичето — каза Волкхавар. — Тя е моята сянка. Моята единствена сянка. Виждаш, че не хвърлям друга. Тя прави всичко, което й наредя. Йевдора, обърни се и погледни госта ни. — Тя се обърна. — Йевдора, плачи. — Заплака. — Смей се. — Засмя се. — Йевдора, кажи на младия артист колко много го обичаш. — Йевдора падна на колене на червения под и изрече нежни думи, гласът й трепереше от страст. — Йевдора, кажи на младия артист как го мразиш. — Стана. Пристъпи към Дисаел. Изкрещя грозни думи и плю в краката му. — Йевдора, заспи. — Тя застина като статуя с празни очи. — Ето, виждаш — продължи Волкхавар. — Тя е отлична артистка и играе правдиво, защото вярва на всичките ми нареждания.

Дисаел се колебаеше. Беше объркан от видяното. Съзнанието му бе замъглено. По вените му бавно се разнасяше студена отрова. Не чувстваше страх, само гняв срещу себе си и магьосника.

— Мисля — допълни Волкхавар, — че и аз мога да водя трупа артисти. В Аркев например. През някои тихи обеди чувам кирките от белите каменни кариери и се сещам за един бог, комуто е отреден малък храм в Аркев, големия център на Коркеем. Виж, имам си жезъл. — Посочи с пръчката и Дисаел откри, че погледът му се насочва само натам, където му посочва магьосникът. В ръцете си Волкхавар наистина държеше жезъл от обелено дърво с тъмен камък, прикрепен на върха му. — О, да, това е талисманът ми. Той е част от божеството, от черния бог Такерна.

Дисаел се опита да каже нещо, но изречението замря в гърлото му.

— Имаш силна воля, господин артисте — усмихна се вълкът в медения стол. — Но си живял по-добре в сравнение с мен и моята воля е по-силна. Кажи си сбогом, защото сега височайшият бог ще вземе синята ти кръв. Кажи сбогом на живота и любовта, на надеждата и дребните си амбиции. Направи го веднага. Свърши ли? Надявам се, защото сега ще вземеш свещите и ще излезеш.