Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 51

Йевдора сведе очи и спусна ръкава си.

— Видяхте силата му. Мислите ли, че бих стигнала далеч? Кой ще ме подслони? Кой ще посмее?

— Утре ще отпътуваме на юг — каза Дисаел. — Елате с нас.

— Рискувате твърде много — отвърна тя. — Ще ни убие всичките.

— Първо ще трябва да убие мен. — У младия артист заговори духът на предците. Момичето беше много красиво, никога преди не беше срещал по-откровено същество. Беше играл твърде много герои в различни пиеси. Шест години бе спасявал девойки като рицар на сцената. Сега играта беше истинска. — Не се бойте. Взе хладната й ръка в своята. — Вие ми имате доверие, иначе не бихте се обърнала към мен за помощ.

— Да, храбри Дисаел. Аз ти вярвам. Има начин. Само един. Трябва да убиеш Волк Волкхавар. Аз знам как — едно-единствено нещо би помогнало. Веднъж ми го каза, за да ме сплаши с безсмъртието си. Има един нож. Той е поставен в ковчеже от черно желязо в червената стая на кулата. Използва го, когато прави жертвоприношения на бога си — черния бог Такерна. Този нож обича вкуса на кръв и би пролял и неговата. С магиите си той го управлява, но когато спи… Ако вземеш този нож, отидеш до леглото му и го промушиш, нито една земна магия не може да го спаси. — Йевдора пак погледна Дисаел. — Смели рицарю, имаш ли достатъчно кураж за това?

Дисаел не беше съвсем пиян. Старият порив да отмъсти за Джай го връхлетя отново. Хубостта на девойката го плени. Спомни си думите на всички герои, в чиито доспехи се беше обличал някога. Когато спомените от миналото и мечтите завладеят човек, той става изведнъж съвсем друг.

— Млада госпожице — каза той, — по-добре ще е да останете тук, докато се върна. Кажете ми къде е червената стая и къде спи господарят ви.

— Не — отговори тя. — Не съм войник, но няма да оставя цялата работа на вас. Довела съм с мен един от вълшебните коне на магьосника. Той тича по-бързо от всеки друг жребец дори с двамина на гърба си. Елате, ще ви отведа при Волк.

Дисаел надзърна иззад клоните на дървото. Светлината от огъня блестеше, бдението продължаваше. Джай лежеше тихо с монетите от злато и сребро на клепачите си. Артистът се обърна и последва Йевдора между гробовете и в студената светлина на луната намериха коня. Той се качи, момичето седна зад него и го прегърна през кръста.

Само докосна юздите и конят препусна в галоп по черните пътища на нощта.

Тичаше наистина много гладко. Копитата му едва докосваха земята, без значение равна или не.

Артистите пътуваха по-бавно с техните каруци и понита. Щеше да им е необходим почти цял ден, за да прекосят разстоянието от кулата на Широката река до портите на града Сваца.

Конят преплува реката. Студената вода стигна до бедрата на Дисаел. Беше ледена като прегръдката на смъртта.

Луната се беше скрила. Само звездите още горяха по небето. Въздухът по хълмовете носеше празната тишина, която изпълва последните часове на нощта.

Кулата изглеждаше още по-тъмна, порутена и стара, когато стигнаха в подножието й. Би трябвало да има врата с арка над нея, но вратата я нямаше и след като оставиха коня, момичето го въведе вътре, в двора, дълъг четиридесет стъпки. Пътеката през него водеше до тесни стълби.