Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 46

Волк Волкхавар седна на един стол от едната страна на управителя. Може би му беше приятно да си мисли, че тук, до него, трепери и говори глупости човекът, който преди толкова много време чрез пълномощника си го бе изпратил в затвора на Сваца. Зад стола му стояха двама негови слуги, облечени в черно. Това беше поредната илюзия. На главите си имаха качулки, а ръцете им бяха в ръкавици. От другата му страна седна младо момиче, облечено в бяло и сребристо, с наниз от сапфири върху русата й коса. Седеше като статуя и гледаше пред себе си.

— Дъщеря ми. Наричам я Йевдора — обясни магьосникът.

Управителят, все още объркан от имената, се престори, че не чува.

Точно тогава от кулите на храмовете на Сваца камбаните отбелязаха полунощ.

Джай излезе напред и застана в центъра на павирания подиум. Поклони се на четирите страни и почука по земята с жезъла си от обелено дърво. Със стомах, пълен с храна и вино, и с няколко бели власинки в брадата си, той помисли мълчанието за проява на интерес и не забеляза тъмната фигура до управителя.

Роши, с маска на голямо жълто слънце и покрит с блестящи стъклени камъчета, произнесе пролога.

Това представление беше за аристократи. В него се разказваше за богове и пастири и трябваше да смири селяните, които се трудеха за принцесите и императорите.

В приказката сребърната принцеса на луната напуснала съпруга си, бога на слънцето, влюбила се в обикновен овчар, който пасял стадото си по хълмовете, и от него заченала дете. То се родило в пещера и било оставено сред народа на баща му. Скоро пораснало и се превърнало в храбър млад мъж, полубог, получовек. Слънцето, ядосано заради срама си, изпратило тъмнината да покрие земята. Нашият герой тръгнал да го търси над облачните планини по безкрайните пътища на небето. Заплели се интриги, чудовища били убивани, звездната принцеса му станала жена още преди героят-овчар да спечели прошка от доведения си баща. Накрая светът бил спасен от прегръдката на нощта.

Всички възможни светещи приспособления бяха включени в това представление. Лунната принцеса слезе от въздуха по сребърни въжета. Бяха накладени огньове, за да допълнят представата за гнева на слънцето. Хвърляха пудра под свещите, за да стане светлината им виолетова по време на затъмнението. Дисаел играеше пастира. Той смени парцалите с фантастични звездни одежди, дадени му от звездното момиче, и се бореше с шарени чудовища. Играеха ги трима или дори четирима артисти, а от устите им излизаше червен дим.

Тълпата в двора и хората по склоновете на хълмовете бяха толкова зашеметени от играта и ефектите, че почти забравиха за тъмната заплаха, която седеше сред тях. Както винаги, имаше ахкания, викове и наздравици. Жените не сваляха поглед от Дисаел, а управителят гледаше похотливо красивата като цвете звездна принцеса и се питаше дали тя… Когато Роши потропна с крак и от раменете му изхвърчаха четири златни ракети, жената на управителя нададе тих вик, а после се престори, че не е била тя, и се обърна надменно да види кой е сторил това.