Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 44

През източните прозорци се виждаше изгревът с цвета на косата на девойката.

— Стани — заповяда й Волк. Тя се изправи. Лицето й беше бледо като мрамор, очите й — тъмни като горите. Обърна погледа си към него или по-скоро го почувства и като видя идола в него, се поклони ниско. Плитките й докоснаха пода на кулата. Беше хубава като сън и празна като празен съд.

Защото Такерна, черният бог, бе погълнал душата й.

Трупата на Джай се спусна по пътя през хълма и нагази в Широката река на Волкян.

Сега Джай беше с девет години по-стар, по-умен, а също и по-закоравял пияница. Няколко сребристи нишки личаха в брадата му. Между каруците яздеше нова артистка, лицето й беше хубаво като цветята, чертите й — остри като карфица. Шестима акробати и жонгльори и дузина артисти яздеха отзад. Двама се караха, а трима мързеливци се опитваха да се бият, без да слизат от понитата си. След каруците тичаше момче и събираше изпопадали от тях неща. Роши, дебелият мъж, свиреше на свирка сладко като славей.

— Проклета сган! — ръмжеше Джай. — Не си струва да ви държи човек. Къде е онзи подлец Дисаел Парвелсън с шестте кучки и куцото магаре?

Дисаел помоли артистката за извинение. Винаги яздеше до нея. Отдели се и застигна Джай.

— Какво иска чичото на несполуката?

— Иска? Ти трябва да изпълняваш желанията ми преди още да съм ги изрекъл. Аз, принцът на водещите.

— Мехът с вино ти е отляво — каза Дисаел загрижено, — а мехът с бира е от другата ти страна.

— Бирата я преглъщам и отива в определени части от тялото ми, които не ми е удобно да споменавам. Погледни ей там, скъпи несретнико. Какво виждаш?

— Нещо свети — отвърна артистът. — Може би е странноприемница.

— Безсрамно кутре, зрението ти е лошо колкото пеенето ти.

— Тогава може би е стара кула.

— Да — продума Джай и въздъхна. — Така е. За миг ми се стори, че видях златен покрив.

Пресрещнаха двама селяни, които вървяха на изток по пътя към далечната Сваца.

— Хей, вие там, какво е това място горе на хълма? — измуча Джай.

Селяните се спогледаха.

— Няма име — отговори единият.

— Това е неговият дом — добави другият. — Леговището на вълка. На магьосника.

— О, някой смахнат магьосник — бучеше водещият. Извратеното му съзнание се радваше да гледа как селяните треперят. Обърна се в каруцата и извика към кулата, която на слънцето изглеждаше сива и порутена: — Ела в града, старецо! Ела да видиш най-добрата трупа артисти в Коркеем. Хайде, боядисай мустаците си в бяло, господарю на Широката река!

Селяните продължиха пътя си.

Джай трябваше да направи същото.

Следващият ден в Сваца бе пазарен. Прасета, кози и каруци изпълваха всяка пътека. Войниците се шляеха безцелно, а безсрамните дръзки жени излизаха по улиците и поклащаха бедра. Под реката затворът все още съществуваше като черен червей. Той бе отнел толкова много години от живота на Керник. Потънала в зеленина като птица в гнездото си, грееше под слънцето бялата богата къща на управителя. Джай мляскаше с уста. Предугаждаше добри печалби от представленията на трупата си.