Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 45

Играха едно за обикновените хора по обяд, а следобеда бяха поканени да играят в големия каменен двор на къщата на управителя. Спектакълът им там щеше да започне към полунощ.

— Патица за вечеря — говореше Джай — и ябълки, и червено вино.

— Може би ще ни гостят само с хляб и сирене като в къщата на последния управител, където бяхме — отбеляза слабата артистка. — А за пиене ще ни поднесат чаша мляко.

— Ба! — извика Джай, а дебелият Роши се разсмя съчувствено.

Вечерята наистина се оказа изобилна, защото управителят имаше гости — трите братовчедки на жена му, които искаше да впечатли.

Луната се търколи по небето като сребърна топка по алея от звезди. По стените на двора бяха запалени факли, а на склоновете на възвишенията около къщата половината град се бе събрал да види отново артистите. Тълпата шумеше като кошер пчели.

Управителят на Сваца седеше в своя дървен резбован стол и чакаше началото на забавлението, когато на вратата се почука силно. Един слуга изтича да види кой е.

— Господарю, дошъл е един човек — съобщи той.

— Кой е?

— Не си каза името.

— Скъпа — обърна се разярено управителят към жена си, — да не би да сме забравили някого от родата ти? Аз мисля, че не сме. Иди и отпрати човека — допълни той, като гледаше слугата. — Може би ако сме в настроение, ще го изслушаме утре.

Студен вятър подухна покрай врата на управителя. Той се обърна неволно и видя голяма, тъмна фигура, която стоеше на отворената, силно осветена врата. Човекът беше висок и слаб. Поклони се, както само равен с него в обществото или по-вишестоящ би посмял да се поклони.

— Простете ми, че така нахълтвам — каза непознатият. — Ние сме близки съседи, но не мисля, че сме се срещали досега. Разбрах, че тук тази вечер ще има артисти.

— Да, но не виждам… — понечи да го отпрати управителят.

— Аз получих вече покана от тях — продължи тъмната фигура, направи няколко крачки и се озова там, където светлината от фенерите падаше като сняг върху бялото му лице и се топеше в мътните му очи.

— Така ли? — попита господарят на дома. Гърлото му се сви. Гостът отговаряше на описанието на човека, който живеел на различни места, но често пъти отсядал близо до града, в планината Волкян… Спомни си цялата история. Тази яка на врата му под зловещото бяло лице можеше ли да е от чисто злато? А камъните в пръстените по грозно дългите му пръсти с ярко лакирани нокти? Дали бяха рубини? Мили боже…

— Искате ли да знаете името ми? — попита любезно гостът. — То е…

— Не, не, наистина не. Не го казвайте, моля ви. Да донесат ли стол или може би два? Кой е зад вас? Не, няма значение. Донесете два стола, няколко стола!

Непознатият се усмихна учтиво. Управителят се задъха, докато нареждаше да създадат удобство за госта, а жена му пребледня като чаша бяло вино. Трите братовчедки потрепериха, коленете на слугите се удряха едно о друго в такт. По склоновете настъпи невероятна тишина. От четиридесет крачки можеше да се чуе пращенето на факлите и пелтеченето на хората. Само артистите чакаха камбаните на града да възвестят полунощ и недоумяваха какво става. Те не разбираха, че думите на Джай към магьосника са били чути и той се е отзовал на поканата.