Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 43

Беше израснал с убийствата. Често бе посягал на живота в бандата на крадците. Тогава изпитваше непреодолима потребност да убива. Сега започна да руши съграденото и да измъчва хора по други начини, като експериментираше кой ще го задоволи най-пълно. Формите на физическото мъчението бяха забравени. Безразличен към човешката болка, бързо бе преодолял страстта си към нея. Душевната болка го интересуваше повече, но не изцяло. Раненото сърце беше звучно, то изплакваше болката с думи. Част от Волк искаше да изтръгне всички думи и мисли от смъртните. Хората се подчиняваха на заповедите му. За робите това беше задължение. Те нямаха собствени характери, цвят. Живееха само живота, който той им бе отредил. Вече можеше да прави неща от въздуха — зверове и птици, демони, които да плашат и примамват. Но те бяха сенки. Представете си хора — мъже и жени, заключени в стаите, лежащи там отпуснати и отхвърлени, чакащи да чуят гласа му. Човеци-роби, които могат да бъдат докоснати, прегръщани, галени. Същества, които дишаха въздуха на живота, ядяха истинска храна, имаха тяло, податливо на рани, на удоволствия, но бяха все още напълно зависими от волята на магьосника…

Така стигна до тази идея.

Като странно, немирно и силно дете той започна да пълни своя шкаф с кукли. Взимаше само най-хубавите.

В града Йевдор видя момиче.

Бе кацнал на хълма като сокол и я наблюдаваше. Тя носеше два глинени съда към потока. Напълни ги. Изми косата си — жълта, с цвета на златното слънце. Беше хубава, хубава. Друг може би я желаеше. Вълкът искаше плътта й, конят — да я отнесе далеч на гърба си въпреки писъците й, през черните нокти на боровете, в бездната, където богът щеше да я погълне. Волкхавар искаше да я води с каишка от опали, да наблюдава как другите мъже я заглеждат страстно и да казва: „Тя е моя и аз съм безразличен към нея, но вижте как прави всичко, което й кажа, как, когато не съм в къщи, лежи в кулата на леглото си, постлано с коприна, и гледа пред себе си с празен поглед.“

Последва я на връщане от потока и извика:

— Момиче!

Тя се обърна и го изгледа. Стоеше в пурпурното си наметало, висок и строг, с бледо лице. Очите му бяха безизразни, но горяха. Бяха огромни. Поглъщаха цялото му лице и нея.

Тя го последва по неравната земя. Краката й се разраниха от грубите камъни по хълма. Луната изгря. Черен кон препускаше с нея на гърба си. Гривата му сияеше като черен кехлибар. Летеше бързо, прескачаше пропастите, преплува Широката река.

— Такерна! — извика Керник в кулата. — Велики боже на нощта!

Викаше Такерна, викаше го от черното парче камък, което висеше на врата му, викаше образа да се появи на пода. И той се появи както в планината, както на хълма над кариерата.

Веднъж вече беше правил магията. Тя беше плод на неговата мисъл, желание и непреклонно решение да властва над хората. Положи девойката от Йевдор до краката на идола и поряза китката й с бледо острие. От раната потече кръв. Сега разбираше какво се беше случило, когато дари на бога своята кръв и как я бе приел той. Това не беше месото на животно, жертвано за умилостивяване на идола, а нещо по-различно — човек. Такерна приемаше тази жертва като символ на поклонничеството на Волк, а не като кръв, ум и дух с телесна обвивка.