Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 42

Магиите му ставаха все по-зловещи. Сменяше формата си и ставаше сокол, вълк, черен кон, зелена риба — цар на Широката река. Може би това също бе илюзия. Илюзия, която заблуждаваше не само околните, но по някакъв странен физически начин и самия него. Може би Волк бе човекът, който се нахвърляше на агнешкото и го смелваше с острите си зъби; човекът, който само изглеждаше, че лови дребна риба в речните дълбини. Единствено той знаеше това. А междувременно си пълнеше стомаха, опитваше топла и студена кръв, летеше и достигаше небето със силните соколови криле, танцуваше с краката си на кошута под луната, препускаше като черен кон с глас на грубо сребро. Кой знае? Ако илюзията е направена умело, кой би могъл да каже, че не е истинско това, което се вижда?

Беше си взел парче камък от отломките на черния бог над кариерата и го носеше на връв на врата си. Отломъкът блестеше, а кордата изглеждаше златна. Беше му талисман, проводник на силата му.

Но все още силите му бяха ограничени. Откри това постепенно. Все още се нуждаеше от подкрепата на бога.

Всеки път, когато се опиташе да забрави Такерна, да пренебрегне присъствието на бога, който бе отнел кръвта и сянката му и бе влял във вените му вместо това енергията, съдържаща се в камъка, силите го напускаха. Може би единствено негова беше слабостта. Нямаше достатъчно вяра в уменията си. Както и да бе, той смяташе за честно да прави магиите или илюзиите в името на Такерна, неговия господар и гений. Той беше опората му. Всички хора, дори тези без сенки, магьосниците — проповедници на Тъмнината, имат нужда от по-висша светлина — от някого, на когото да се молят настойчиво, да му благодарят, някой, който да носи тежестта на постъпките им.

Най-сетне Волкхавар се установи да живее в една каменна кула над Широката река, която в стари времена е служела за наблюдателница.

Понякога тя изглеждаше като руина, а около нея кръжаха гарвани. Друг път — като скала от хълма. Пътниците, минаващи покрай реката, виждаха в далечината островърха сребърна кула с купол от злато, кристални прозорци и врати, украсени със смарагди.

— Кой живее тук, за бога?

— Шшт… Не питай за името му. Наричат го Черния кон или Бога-вълк. Той краде от стадата ни, отвлича момите ни и ги гази с железни подкови. Бъди милостив, велики боже!

В подножието на хълма оставяха дарове — хляб, вино, риба, месо.

Как живеят магьосниците? Как прекарват дните си в пълно задоволство? Какво сънуват? Сънуват ли изобщо? Когато пътят е много тъмен, трудно е да се видят километражните камъни по него.

Понякога от високата кула на Волкян той чуваше ударите на кирките отвъд хълмовете, при кариерата, която беше част от съдбата му. Бели камъни за Аркев. След време градът щеше да узнае за него. Едно черно цвете покълваше вътре в него от семката на робството. Никога нямаше да забрави как надзирателят осмиваше бога му и споменаваше с благоговение храмовете на светлото слънце и лунната сянка. Магьосникът разбираше, че всяка негова стъпка сега го приближава до това място.