Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 41

Дисаел бил артист. В плътта, костите, кръвта си. През цялата година. Владеел занаята си. Необходимо било повече от това, да научиш думите и жестовете, повече от красивото лице. Владеел светлината и сянката — излъчване, което омайвало и което тази странстваща и несигурна професия изисквала. Той останал с тях, защото Джай му бил баща. Истински баща — създател, който го научил на тази професия.

И пътят бил безкраен и широк. Дисаел знаел това още в началото.

Пресичал планини и реки, хълмове и гори. Виждал морета, стихнали като бледосин пушек при безветрие и с бушуващи, тъмни като индиго води. Посещавал странноприемници, градове. Видял храма на слънцето и храма на луната в Аркев. Може би дори минал покрай малката тъмна къща на Сован Тованацит, но не я забелязал.

Неведоми са пътеките на човешкия живот.

Един ден, докато играел ролята на войник и разбивал сърцата на момите в някакво село в полите на студено възвишение, чернокоса слугиня хвърляла зрънца на пилетата. Една нощ, докато бил с хубава жена в някакъв западен град, момичето с черните коси лежало за пръв път под покрива на стария Аш, страните й пулсирали от многото удари, които господарката й нанесла.

Този обед, когато Шайна переше дрехите в потока на козето пасище, а Дисаел и Роши подпираха от двете страни едно конче, за да го подковат, на изток, в полите на Волкян, Волк Волкхавар стоеше до висок прозорец, без да хвърля сянка зад себе си, и мислеше. Дали това бяха собствените му мисли или мислите на черния бог?

През тези девет години, в които Дисаел, младият артист, пътуваше по пътищата на страната, Шайна, робинята, работеше в чужда къща, а Керник-Волкхавар трупаше сили и си припомняше сладостта на живота.

Деветте години му се сториха кратки. Знаеше, че животът му, прероден от бога, ще бъде дълъг, почти безкраен. Не беше безсмъртен, дори богът му не беше такъв. Но магьосникът беше издръжлив. Не беше всемогъщ, въпреки че създаваше у хората такова впечатление.

Майстор на илюзии, той променяше формите на предметите и тялото си и мамеше околните.

Не, Волкхавар не беше всемогъщ. Не можеше да прави всичко. Само успяваше да накара хората да повярват, че може.

В началото, опиянен от свободата си, без окови, затвор и лишения, живееше из долините на Волкян. Понякога отиваше в западнали села, преоблечен като свещеник от храма на слънцето в пурпурни одежди. Хората го посрещаха с ядене и пиене. Гледаше с усмивка как селяните вадеха най-доброто от килерите си. Тези хора щяха да го бият и да му се подиграват, ако и сега беше малкото жълтокожо момче. Забавляваше се да си играе с тях. Омагьосваше ги. Забравяха за посещението му и вместо него си спомняха банда престъпници или шайка главорези, които са отмъкнали храната им насила. Често седем дни подред ходеше на едно и също място и всеки път го посрещаха сърдечно, защото не го помнеха. Вадеха храна от килерите си с думите: „Това остана, благословени отче. Крадци отнесоха другото.“ Той ги ограбваше и това му доставяше удоволствие. Винаги бе харесвал грубите шегички. Никога не се уморяваше да ги прави.