Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 18

— Кръчмата е оттатък хълма.

— Тази вещица, майка ми, казва, че трябва да си стоя у дома и че й е писнало да ме вижда пиян. Сякаш мога да направя нещо, задето крадците изляха алкохол в гърлото ми снощи. Моя ли е вината? Иначе виждала ли си ме пиян?

— Не, наистина — отговори твърдо Шайна. — Оттук до Кост знаят, че младият Аш може да изпие повече от всеки друг и пак да остане трезвен.

Той нагласи пояса си поласкан.

— И аз това казвам.

— Един ден младият Аш ще бъде господар в къщата и тогава майка му ще съжалява, че не е била по-внимателна. Когато тя стане бедна вдовица и разчита на твоите силни ръце за хляба си, няма да смее да командва.

— Точно така. Точно така. Каква малка кокетка си ти! Добре тогава, аз тръгвам веднага. — Младият Аш започна да си подсвирква обичайната песничка за пътя до кръчмата, после спря. — Ако пита къде съм…

— Помагаш на Гула да си оправи плуга — отвърна Шайна сериозно.

— Точно така.

Младият Аш се плясна по бедрата, целуна Шайна почти братски и забърза нагоре по виещата се уличка под грейналата луна.

Шайна, Шайна, пееха звездите на черния небосвод, какво правиш? Играеш си с един камък.

Шайна, Шайна, казваше жената на стария Аш, докато въртеше колелото на чекръка, защо мислите ти се въртят в главата като колелото?

Шайна, Шайна, въздишаше килимчето, на което лежеше до огъня, заспивай и се готви за утре.

Шайна, прошепна утрото, събуди се! Ето го младия Аш, пиян до козирката. Трябва да прекараш и този ден в планината, където магьосницата ще купи девическата ти кръв с магиите си.

Шайна, подканяше я сърцето й, бързай, бързай! Бързай!

От къщата на стария Аш се чуваха яростни викове. Старата му жена кълнеше. Младият Аш лежеше на леглото, скрил лицето си в ръце. Повече никога. Наистина никога.

И Шайна побягна с козите нагоре в планината. Високо и още по-високо, към каменния мост. Козите я наблюдаваха как се отдалечава, усмихваха се и клатеха разбиращо глави. Катереше се почти тичешком по студения склон на Планината на магьосницата.

Ето я и сивата къща с извитото коминче. Учуди се как стигна толкова бързо.

Когато застана пред кръглата врата, сърцето й заби в гърлото. Почука. Ледени талази преминаваха по тялото й. Вратата се отвори настрани, както преди, и пред нея се разкри стаята на магьосницата. Но нещо се бе променило от предишния ден.

На земята с бяла глина бе нарисувана магическа рисунка.

Когато я видя, Шайна се стъписа, но от червения полумрак, разкъсван единствено от огнените пламъци между тънките колони с форма на хора, се разнесе каменният тих глас на Барбаят:

— Ела. Не се бой. Мисли за него и къдравите му коси.

Шайна пристъпи прага.

Свещите във фенерите от черепи днес не бяха запалени. В средата на магическата рисунка на пода, върху железен триножник стоеше желязна чаша, а от нея се извиваше пара, ухаеща на цветя. До триножника имаше стол.

В дъното на стаята в керемиденочервения стол се люлееше лисицата. Шайна се огледа и после се втренчи в нея, сигурна, че Барбаят е някъде отзад.