Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 17

— Да. Ще пиеш ли сега?

Барбаят се засмя. Не звучеше като смях на жена.

— Късно е — отвърна. — Странни неща се случиха и за мен, и за теб. Върви си и ела утре.

Шайна отиде до вратата. Времето летеше. Между боровете две черни гарги се въртяха под ниския червен диск на слънцето. Наистина беше късно. Нямаше да стигне у дома преди луната да се появи на небето. Още по-късно от вчера. Със сигурност щяха да я бият.

— Тоягата удря по гърба, а не по сърцето — каза на магьосницата и се усмихна. — Ще дойда утре.

Може би, допълни в себе си. Ами ако младият Аш не се напие и отиде с козите? Шайна, не бъди глупава, помисли си. Ти можеш да го накараш да се напие.

Затича се. През вратата, надолу по склона на Студената канара, разклащайки боровете, надолу и надолу към скалния мост и пасището. Слизаше по-бързо отколкото се беше качвала, и все пак не достатъчно. Колесницата на слънцето се бе скрила от погледа. Небето вече преливаше от златно в лилаво, когато излезе на пасището.

Внезапна тревога за стадото я накара да забърза още повече през последния отрязък от пътя, но всички кози бяха там, стояха близо една до друга, пасяха, блееха и се бутаха приятелски с глави. Те се обърнаха и я погледнаха, сякаш си казаха: „Ето я Шайна, останала без дъх.“

Радваше се, че всички са там.

Замаяна от слизането и странния ден, зашеметена от всичко, което се бе случило, тя прекоси пасището и започна да ги вика и да ги мами към дома. В този момент четири врани излетяха от четирите края на полето и се понесоха към изчезващото злато на небето. Може би просто търсеха храна, а може би Сивата жена ги бе пратила да пазят стадото вместо Шайна. Вярваше на Барбаят, била тя вампир или не.

— Мисля, че съм щастлива — каза робинята на козите на господаря си. Сърцето й вече не болеше, сега гореше. Боеше се, че е щастлива въпреки неизвестностите на утрото.

Пръчката наистина се стовари върху гърба й, когато се прибра толкова късно тази вечер, но старият Аш не беше прекалено строг. Не искаше да я наранява, защото не можеше да си позволи друга слугиня на нейно място.

— Клетнице — развика се жена му, — учудвам се, че не избяга с крадците вчера. Неблагодарница!

Посегна да вземе тоягата, но старият Аш не й позволи. Шайна понесе наказанието както винаги без звук. Когато дъждът от удари спря, беше готова да се замисли за друго.

След вечерята занесе останките от яденето в двора и нахрани кучето. Видя младия Аш, облегнат на една стена, долната му устна беше издадена напред.

Над тях светеше бялата луна. Планините изглеждаха направени от сребро, а сенките им — от абанос. Чувстваше присъствието на Сивата жена, тя витаеше във въздуха, силна като борова гора и остра като нож.

Шайна сложи храната на кучето, а то ръмжеше и се зъбеше неблагодарно. Като чу потропването на чинийката, младият Аш промърмори:

— Боли ли те гърбът, слугиньо? Пулсира ли? Надявам се да е така.

— Да — отвърна Шайна.

— Добре. Радвам се, че не съм единственият, който страда тази вечер. Ти от тоягата, аз от пресъхналото си гърло. По дяволите, ако не изпия нещо, ще се съсухря до сутринта.