Читать «Магическият преход» онлайн - страница 8

— Е, да потегляме — каза тя. — Аз ще водя. Ти бързо ли шофираш или бавно, Тайша?

— По-бавно.

— Аз също. Животът в Китай ме излекува от бързането.

— Може ли да те попитам нещо за Китай, Клара?

— Разбира се. Вече ти казах, че можеш да ме питаш каквото пожелаеш, без да ми искаш разрешение.

— Ти трябва да си била в Китай преди Втората световна война. Така ли е?

— О, да. Бях там преди цял един живот. Предполагам, че ти никога не си била в самия Китай.

— Не съм. Ходила съм само в Тайван и Япония.

— Естествено, преди войната нещата бяха други — замислено каза Клара. — Приемствената линия от миналото все още беше незасегната. Сега всичко е прекъснато.

Не знам защо се побоях да я попитам какво има предвид с тази забележка и вместо това се поинтересувах колко дълго ще пътуваме до дома й. Клара отговори смущаващо неопределено, предупреди ме само да съм готова за едно трудно пътуване. После с по-мек тон добави, че намира куража ми за изключително похвален.

— Да тръгнеш така безгрижно с непознат човек — каза тя, — или е крайна глупост, или страхотна храброст.

— Обикновено съм много предпазлива — обясних аз, — но този път аз изобщо не съм себе си.

Това беше истина и колкото повече се замислях за необяснимото си поведение, толкова по-несвойствено се чувствах.

— Разкажи ми, моля те, нещо повече за себе си — помоли ме тя любезно. И сякаш за да ме предразположи, приближи и застана до вратата на автомобила ми.

Отново се улових, че й давам истинската информация за себе си.

— Майка ми е унгарка, но от стар австрийски род — казах аз. — Запознала се с баща ми в Англия през Втората световна война, когато двамата работели в един лазарет. След войната се преселили в Съединените щати, а по-късно заминали за Южна Африка.

— Защо са заминали за Южна Африка?

— Майка ми искала да бъде с нейни роднини, които живеели там.

— Имаш ли братя или сестри?

— Имам двама братя, с година разлика във възрастта. По-големият сега е на двадесет и шест години.

Очите й бяха втренчени в мен. И с една непозната лекота аз внезапно разкрих мъчителните чувства, които бях потискала в себе си цял живот. Разказах й, че съм израснала много самотна. Братята ми никога не ми обръщаха внимание, понеже съм момиче. Като бях малка, те ме връзваха с едно въженце за някой стълб, докато тичаха из двора и ритаха топка. Едничкото, което ми оставаше, беше да се дърпам на въжето и да ги гледам как се забавляват. По-късно, вече като по-голяма, хуквах да тичам след тях. Но по това време и двамата имаха велосипеди и така и не успявах да ги настигна. Когато се оплачех на майка ми, обичайният й отговор беше, че момчетата са си момчета и че аз трябва да си играя с куклите или да й помагам из къщата.

— Твоята майка те е отглеждала по традиционния европейски начин — каза тя.

— Знам. Но това не ме утешава.

Веднъж като започнах, струваше ми се, че изобщо не можех да се спра да разказвам на тази жена за живота си. Казах й, че докато моите братя пътуваха или по-късно заминаха да учат другаде, аз трябваше да си стоя вкъщи. Исках да имам приключения като момчетата, но според майка ми момичетата трябва да се учат да оправят леглата и да гладят дрехите. Достатъчно приключение е да се грижиш за семейство, казваше често майка ми. Жените са родени да се подчиняват. Едва не се разплаках, когато казах на Клара, че трябваше да служа на трима мъже-господари: на баща ми и на двамата ми братя.