Читать «Магическият преход» онлайн - страница 10

— В този ресторант сервират най-вкусната супа от костенурки — каза Клара, привличайки вниманието ми.

Точно в този момент усмихната сервитьорка със сребърен преден зъб постави две купички супа на масата. Клара любезно си размени с нея няколко думи на испански, после сервитьорката забързано се оттегли да обслужи други клиенти.

— Никога не съм яла супа от костенурки — казах аз, взех лъжицата и я огледах дали е чиста.

— Истинска наслада е — каза Клара, наблюдавайки ме как бърша лъжицата си с книжна салфетка.

Неохотно опитах една лъжица. Късчетата бяло месо, които плаваха в гъст доматен сос, бяха наистина много вкусни.

Хапнах още няколко лъжици супа, после попитах:

— Откъде взимат костенурките? Клара посочи през прозореца.

— Направо от залива.

Един хубав мъж на средна възраст, който седеше на съседната маса, се обърна към мен и ми намигна. Помислих си, че жестът му беше по-скоро весела закачка, отколкото сексуален намек. Той се наведе към мен, сякаш сме попитали него.

— Костенурката, която ядете, беше много голяма — каза той на английски с акцент.

Клара ме погледна и вдигна едната си вежда, сякаш не можеше да повярва в дързостта на непознатия.

— Тази костенурка беше достатъчно голяма, за да нахрани десетина гладни души — продължи мъжът. — Ловят костенурките в морето. Нужни са няколко мъже, за да извлекат една такава на брега.

— Предполагам, че ги ловят с харпун като китовете — отбелязах аз.

Мъжът ловко приближи стола си до нашата маса.

— Не, мисля, че използват големи мрежи — каза той. — После ги удрят, за да ги зашеметят, преди да им разпорят корема. По този начин месото се запазва крехко.

Апетитът ми се изпари. Най-малко от всичко исках някакъв безчувствен и нахакан непознат да се натрапва на масата ни, обаче не знаех как да се оправя със ситуацията.

— Като говорим за храни, Гуаймас е прочут със своите гигантски скариди — продължи мъжът с обезоръжаваща усмивка. — Нека да поръчам за двете ви от тях.

— Аз вече съм поръчала — рязко каза Клара.

Точно тогава нашата сервитьорка дойде отново, носейки на поднос най-огромната скарида, която изобщо съм виждала. Спокойно можеше да стигне за цял банкет и положително беше много повече от това, което бихме могли да изядем двете с Клара, колкото и да сме гладни.

Нашият нежелан компаньон ме погледна в очакване да бъде поканен да сподели ястието ни. Ако бях сама, той положително щеше да ми се трапоса против волята ми. Но Клара явно имаше друго намерение и реагира много решително. Тя скочи с котешка пъргавина, надвеси се над мъжа и го погледна право в очите:

— Изчезвай, влечуго! — изкрещя му тя на испански. — Как смееш да сядаш на масата ни. Моята племенница не е някаква евтина курва!

Позата й внушаваше такава сила, а тонът и гласът й бяха така шокиращи, че всички в салона застинаха. Очите на всички се насочиха към нашата маса. Мъжът се сви с такъв жалък вид, че го съжалих. Той просто се изниза от стола и почти пълзешком се измъкна от ресторанта.