Читать «Вампирът» онлайн - страница 5

— Възможно е, но не ми се вярва. Убеден съм, че чух думата „нокти“ — очите му отново се стрелнаха към вратата на гардероба. — Нокти, дълги нокти — едва чуто прошепна той.

— Погледнахте ли в гардероба?

— Дда — Билингс така силно стискаше скръстените си ръце, че чак кокалчетата им бяха побелели.

— Видяхте ли …

— Нямаше нищо! — внезапно изкрещя Билингс. Думите му рукнаха като порой, сякаш бе измъкната черната запушалка, загнездила се в дъното на душата му. — Разбирате ли, когато умря, аз пръв я намерих. Цялата бе почерняла. Беше глътнала езика си и беше черна като негър от естрадна трупа. Взираше се в мен, а очите й напомняха очите на препарираните животни. Бяха блестящи и страшни като топчета и сякаш казваха: „Той ме уби, татко, а ти му помогна, помогна му да ме убие“ — думите му постепенно заглъхнаха. Една — единствена огромна сълза беззвучно потече по бузата му.

— Получила бе мозъчна конвулсия. Често се срещала при децата, просто някакъв злокачествен сигнал на мозъка. В Хартфорд и направиха аутопсия и казаха, че си е глътнала езика от конвулсията. А аз бях принуден да се прибера в къщата, където беше той — прошепна Билингс. — Спах на дивана. И не угасих лампата.

— Случи ли се нещо?

— Сънувах, че се намирам в тъмна стая и в гардероба има нещо, което смътно виждах. То шумолеше и сякаш мляскаше. Спомних си за една смешна книга, която бях чел в детинството си. Може би я помните — казваше се „Разкази от гробницата“. Боже мой! Името на художника бе Греъм Ингълс — можеше да нарисува всичко отвратително на този свят, че дори и нещо от отвъдния. Както и да е, в този разказ една жена удави съпруга си. Привърза бетонни блокове за краката му и го хвърли в каменоломната. Само че той се върна. Беше целият изгнил и чернозелен, рибите бяха изгризали полуголи, негрите надигаха глас за гражданските си права но нищо не ни засягаше, сякаш бяхме изолирани от проблемите на околния свят. Живеехме на тиха улица, имахме симпатични съседи. Бяхме щастливи — таза простичка фраза бе най-добрата равносметка на тогавашния ни живот. Веднъж попитах Рита дали не се тревожи — нали знаете поверието, че нещастието идва три пъти поред и разни други бабини деветини. Тя отвърна, че поверието не важи за нас, че Анди е различен, защото Бог го пази.

Билингс мрачно се втренчи в тавана. — Миналата година нещата отново тръгнеха зле. Нещо в самата къща се промени. Започнах да си оставям обувките в антрето, защото се страхувах да отворя вратата на гардероба. В главата ми непрекъснато се въртеше мисълта: „Ами ако той е там? Приклекнал, готов да изскочи в мига, когато отворя вратата?“ Струваше ми се, че дочувам мляскащи звуци, сякаш вътре мърдаше нещо чернозелено и влажно.

Рита се безпокоеше и ме укоряваше, че работя прекалено много. Започнах да й се сопвам, както преди. Когато тръгвах на работа, ми прилошаваше при мисълта, че ги оставям сами, но същевременно изпитвах, облекчение. Бог ми е свидетел, че се радвах да се измъкна от къщи. Започнах да мисля, че при преместването той бе загубил за известно време следите ни. Трябвало е да търси, да се прокрадва нощем по улиците, да пълзи из каналите, докато се е опитвал да ни надуши. И все пак я откри, въпреки, че му беше необходима цяла година. Сега се е върнал и искаше да убие не само Анди, но и мен. Струва ми се, че ако непрекъснато мислиш за нещо, то се превръща в действителност. Може би всички чудовища с които ни плашеха като деца — Франкенщайн и Върколака — всъщност са истински, толкова истински, че убиват децата, за които само се предполага, че са паднали в яма, че са се удавили в езерата, както и онези, които изчезват безследно. Може би…