Читать «Вампирът» онлайн - страница 3

Малката ме събуди в три през нощта, точно по разписание. Полусънен, тръгнах към тоалетната. Рита ма помоли да надникна в стаята на Дани. Казах й да отиде тя и отново си легнах. Бях се унесъл, когато Рита започна да пищи.

Станах и влязох при нея. Детето лежеше по гръб. Беше мъртво и бяло като чаршаф, с изключение на местата, където кръвта се бе просмукала. Отзад по краката, по тила и по за…по дупето. Очите му бяха отворени. Знаете ли, те бяха най-страшни — изцъклени и безжизнени, като очите на препарирана еленова глава, каквато хората поставят на полицата над камината. Също като на онези виетнамчета, чиито снимки печатат по вестниците. Но едно американско дете не трябва да изглежда така — проснато по гръб и умряло, облечено с гумирани гащички и увито в пелени, защото напоследък отново бе започнало да се напикава. Почувствах се ужасно, защото го обичах.

Билингс бавно поклати глава, сетне устните му отново се разтегнаха в неприятна гримаса.

— Рита пищеше като обезумяла. Опита се да вземе Дани в прегръдките си и да го полюлее, но не й разреших. Казах й, че полицаите не позволяват да се докосват веществените доказателства. Зная, че…

— Тогава хрумна ли ви, че убийството е работа на Вампира? — спокойно запита доктор Харпър.

— О, не, въпреки че забелязах нещо. Тогава не ми направи впечатление, но споменът е запечатан в съзнанието ми.

— Какво забелязахте?

— Вратата на гардероба беше отворена. Или, по точно, само открехната но, разбирате ли, много добре си спомнях, че съм я затворил. Там държим найлоновите пликове от химическото чистене. Ако детето нахлузи плика на главата си, с него е свършено — ще се задуши. Вярвам, че ви е известно.

— Да. И какво стана после?

Билингс сви рамене.

— Погребахме го — и мрачно се втренчи в ръцете си, които бяха хвърляли пръст върху три малки ковчега.

— Имаше ли следствие?

— Разбира се — очите на Билингс проблеснаха иронично. Лекарят беше провинциален тъпанар, със слушалка на врата, голяма черна чанта, натъпкана с бонбони, и с тапия от някакъв селски колеж. Синдром на внезапна смърт при бебетата — обяви той! Чувал ли сте някога подобна глупост? Та детето беше тригодишно.

— Този синдром най-често се проявява през първата година — предпазливо каза Харпър, но подобна диагноза често фигурира в много смъртни актове на деца над пет години, поради липса на по-подходяща.

— Дрън дрън — яростно са възпротиви Билингс.

Докторът отново запали лулата си.

— Един месец след погребението преместихме Шърл в стаята на Дани. Рита се бори с нокти и зъби против това, но успях да се наложа. Естествено, беше ми мъчно, защото бях свикнал детето да спи при нас. Но родителите не трябва да се превръщат в настойчиви бавачки, защото детето може да получи стрес за цял живот. Когато бях малък, майка ми ме водеше на плажа и прегракваше от крещене. „Не влизай толкова навътре! Не отивай там! Има подводно течение! Яде само преди час! Не потапяй главата си под водата! Не се самозабравяй!“ За бога, дори ме предупреждаваше да се пазя от акули. И какво се получи на практика? Сега дори не смея да се приближа до море или до езеро. Кълна се, става ми лошо само като видя брега. Дани беше още жив, когато Рита ме накара да отидем в Савин Рок. Така се разболях, че едва оцелях. Сам разбирате, че имам опит. Децата не трябва да се разглезват. Същото се отнася и за самите нас. Животът продължи — Шърл бе изпратена в креватчето на Дани. Изхвърлихме само дюшека — страхувах се дъщеря ми да не се зарази от някакви микроби.