Читать «Подпалвачката» онлайн - страница 22

Отминавай, коннико, помисли си замаяно Анди. Отново хвърли поглед към Вики. Колко бе ярка косата й! По някаква налудничава логика тя му напомни за медната жица върху бобината на чисто нов мотор… генератор… алтернатор… клюкатор…

Разсмя се с глас.

Леко усмихнат, сякаш споделяше шегата, стажантът защипа тръбичката под банката, впръска още малко от съдържанието на спринцовката във вените му и пак се отдалечи. Сега Анди можеше да наблюдава цялата система, макар че тя не го вълнуваше. „Аз съм бор — помисли си той. — Вижте красивите ми игли.“ Отново се разсмя.

Вики му се усмихваше. Господи, колко е красива! Искаше му се да й го каже, да й обясни, че косата й прилича на пламнал бакър…

— Благодаря — обади се тя. — Какъв приятен комплимент!

Действително ли я чу, или си го въобразява? Вкопчен в последните остатъци от съзнанието си, той отбеляза:

— Май не улучих дестилираната вода, Вики.

Тя невъзмутимо отговори:

— И аз.

— Приятно е, нали?

— Приятно е — съгласи се унесено тя.

Някъде някой плачеше. Пелтечеше истерично. Звукът се усилваше и спадаше в интересен ритъм. Стори му се, че мина цяла ера на размишление, докато обърне глава да види какво става. Интересно беше. Всичко бе интересно. Всичко се развиваше със забавени движения. Каданс, както винаги го пишеха в университетската авангардна филмова критика. „В този филм, както и в други, Антониони постига някои от своите най-грандиозни ефекти посредством използването на каданс.“ Каква интересна, наистина умна дума; изплъзва се съскащо от езика, като змия от хладилник: каданс.

Неколцина стажанти тичаха в каданс към една от кушетките близо до черната дъска в стая №70. Младият човек върху нея, изглежда, правеше нещо на очите си. Да, той определено правеше нещо на очите си, защото бе забил нокти в орбитите им и май изтръгваше очните си ябълки. Пръстите му бяха извити като куки и от очите му бликаше кръв. Тя бликаше в каданс. Иглата се откъсна от ръката му в каданс. Уонлес тичаше в каданс. Очите на момчето върху кушетката се бяха сбръчкали като изстинали яйца на очи, отбеляза с лекарско безстрастие Анди. Да, да, същински изстинали яйца на очи.

След това всички бели престилки се скупчиха около кушетката и закриха момчето. Точно зад него висеше схема на различните дялове на човешкия мозък. За известно време Анди я разглеждаше с голям интерес. „Мммного ин-де-ррресно“ — както казва Арт Джонсън в „Посмейте се с нас“.

Над струпаните бели престилки се протегна с отчаянието на удавник окървавена ръка. По пръстите имаше тъмни съсиреци, от които висяха късчета тъкан. Ръката плесна таблото и остави ален отпечатък с формата на голяма запетая. Хартията шумно заплющя и се нави на руло.

После кушетката беше вдигната (момчето, което си бе извадило очите, си остана закрито) и изнесена бързо от стаята.

Няколко минути (часове? дни? години?) по-късно един от стажантите се приближи до кушетката на Анди, огледа системата и инжектира още малко „Серия шест“ в организма му.

— Как се чувстваш, момко? — попита стажантът, само че той, както и всички останали, не беше никакъв стажант, нито пък студент. Първо, този мъж изглеждаше на около трийсет и пет, а това бе множко за завършващ университета. Второ, той работеше за Арсенала. Анди изведнъж го разбра. Невероятно, но факт — просто го разбра. А името му бе…