Читать «Подпалвачката» онлайн - страница 21

12

Стажантът завърза парче гумен шнур около ръката на Анди, точно над свивката, и каза:

— Стиснете си юмрука, моля.

Анди го стисна. Вената услужливо изскочи. Той се извърна с неприятно чувство. Двеста долара или не, не гореше от желание да наблюдава вкарването на иглата.

Вики Томлинсън беше на съседната кушетка, облечена в бяла блузка без ръкави и гълъбовосиви бермуди. Тя му се усмихна напрегнато. Той отново си помисли колко красива кестенява коса има и как добре й стои на ясните сини очи… в този момент усети болезнено бодване, последвано от бавно затопляне на ръката.

— Свърши вече — каза успокоително стажантът.

— Ти си свършил — отвърна Анди, без да се почувства успокоен.

Намираха се в стая №70 на Джейсън Гирни Хол, на горния етаж, където бяха докарали дванайсет кушетки, любезно предоставени от университетската болница. Дванайсетте доброволци лежаха облегнати на антиалергични, дунапренови възглавници и си отработваха парите. Доктор Уонлес не извърши лично нито една от манипулациите, но обикаляше нагоре-надолу между кушетките, с дума и хладна усмивка за всекиго. „Ей сега ще започнем да се смаляваме“ — помисли си Анди ужасено.

В началото, когато се събраха всички, Уонлес им изнесе кратка реч, свеждаща се в общи линии до: „Не се страхувайте. Вие сте в топлите прегръдки на съвременната наука.“ Анди нямаше много вяра в съвременната наука, дала на света водородната бомба, напалма и лазерните оръжия, наред с ваксината срещу детски паралич.

Стажантът сега включваше банката към системата.

Банката съдържаше петпроцентов воден разтвор гликоза, както обясни Уонлес, наричайки го Д5А. От тръбичката под нея стърчеше малко разклонение. Ако Анди попадне сред подопитните за „Серия шест“, ще му добавят наркотика със спринцовка през разклонението. Окажеше ли се обаче в контролната група, ще получи нормален физиологичен разтвор. Ези или тура.

Той пак извърна очи към Вики.

— Как се чувстваш, моето момиче?

— Добре.

Пристигна Уонлес, застана между тях и погледна първо Вики, а после и Анди.

— Чувствате лека болка, да?

Нямаше никакъв акцент и дори сянка от местен американски диалект, но от постройката на изреченията му Анди реши, че английският не му е матерен език.

— Тежест — уточни Вики. — Лека тежест.

— Да? Това ще премине.

Той хвърли благосклонна усмивка към Анди. В бялата лабораторна престилка изглеждаше много висок, а очилата му — много дребни. Дребните и високият.

Анди го попита:

— Кога ще започнем да се смаляваме?

Уонлес продължи да се усмихва.

— Чувство имаш, че ще се смалиш?

— Ссссмаляваммм — ухили се глупаво Анди. Нещо ставаше с него. Господи, обземаше го опиянение.

— Всичко ще бъде наред — усмихна се по-широко Уонлес и отмина.