Читать «Подпалвачката» онлайн - страница 20

10

Двамата мъже профучаха бързо през общата зала и гишетата за проверка на билетите, като държаха картите си вдигнати в шепа, за да ги виждат полицаите от охраната. Срещнаха се близо до гишето за билети на „Юнайтед Еърлайнс“.

— Чисто — каза първият.

— Смяташ ли, че са взели самолет? — попита вторият. Той беше мъжът с хубавия син „Ботани 500“.

— Смятам, че онова копеле е имало не повече от петдесет долара в джоба си… а може да са били и много по-малко.

— Най-добре да проверим.

— Да. Но бързо.

„Юнайтед Еърлайнс“. „Алегени“. „Америкън“. „Браниф“. Авиолиниите, предлагащи ежедневно пътуване с абонаментна карта. Никакъв широкоплещест мъж с вид на болен не бе купувал билети. Приемащият багажа на „Олбъни Еърлайнс“ обаче заяви, че е видял малко момиченце с червено клинче и зелена блузка. С хубава руса коса до раменете.

Двамата се срещнаха отново близо до столовете с телевизорите, където доскоро бяха седели Анди и Чарли.

— Какво ще кажеш? — попита първият.

Агентът в „Ботани 500“ изглеждаше развълнуван.

— Смятам, че трябва да претърсим околността. Сигурно са тръгнали пеша.

Те забързаха, подтичвайки обратно към зелената кола.

11

Анди и Чарли продължаваха да вървят в мрака по мекия банкет на шосето за служебно ползване край летището. Профуча някаква кола. Наближаваше един часът. На километър и половина зад тях, на летището, двамата мъже се бяха върнали при третия си партньор в зелената кола. Анди и Чарли вече се движеха успоредно на Северния път, който се намираше в ниското вдясно, осветен от разсеяния блясък на неоновите лампи. Можеха да се смъкнат по насипа и да опитат в най-дясното платно да спрат някоя кола, но ако минеше полицай, щяха да изгубят и минималната възможност, която все още имаха, да избягат. Анди се чудеше колко ли далече трябва да отидат, за да стигнат някоя рампа. Всяка стъпка пораждаше тътен, който болно отекваше в главата му.

— Тате? Добре ли си?

— Засега се държа — похвали се той, но не се държеше чак толкова. Себе си не можеше да заблуди, а се съмняваше, че заблуждава и Чарли.

— Колко още остава дотам?

— Започваш да се уморяваш ли?

— Не… но, тате…

Той спря и сериозно се вгледа в нея.

— Какво има, Чарли?

— Имам чувството, че онези лоши хора отново са наоколо — прошепна тя.

— Добре. Хайде тогава да минем напряко, мило. Ще можеш ли да се спуснеш по този склон, без да паднеш?

Тя погледна към насипа, покрит с мъртва октомврийска трева, и отговори неуверено:

— Предполагам, че да.

Анди прекрачи предпазните вериги, а след това помогна и на Чарли. Както се случваше понякога в моменти на изключително силна болка и стрес, съзнанието му се опитваше да отплува в миналото, да избяга. Бяха изкарали и няколко добри години, преди да започне да се спуска сянката — отначало само над него и Вики, а по-късно и над трима им, — малко по малко заличаваща щастието им, неумолимо, като лунно затъмнение. Бяха…

— Тате! — извика Чарли с внезапна тревога.

Стъпила бе накриво. Сухата трева беше хлъзгава, коварна. Анди посегна към търсещата й опора ръка, не успя да я хване и той самият загуби равновесие. Тупването при сблъсъка със земята му причини такава болка в главата, че от гърдите му се изтръгна силен вик. После и двамата се затъркаляха и захлъзгаха надолу по насипа към Северния път, където фучаха колите — прекалено бързо, за да могат да спрат, ако някой от тях — той или Чарли — се стовареше на платното.