Читать «Подпалвачката» онлайн - страница 24

(така ли?)

(Вики? ти ли си?)

(това телепатия ли е, Анди? а?)

Кой знае. Нищо чудно. Остави клепачите си бавно да се затворят.

Онези наистина ли са стажанти? — попита разтревожено тя. — Не изглеждат същите. От наркотика ли е, Анди? — Не знам — каза той все още със затворени очи. — Не знам какви са. Какво стана с момчето, дето го отведоха? — Отново отвори очи и я погледна, но Вики поклати глава. Тя не си спомняше. Анди с удивление и смайване откри, че и той едва си спомня. Сякаш се бе случило преди години. Схвана му се мускул, нали? Обикновен мускулен спазъм. Момчето…

Си извади очите.

Но има ли някакво значение всъщност?

Ръка, която се протяга с отчаянието на удавник над струпаните бели престилки.

Ала това беше много отдавна. Май през дванайсети век.

Окървавена ръка. Плясва по схемата, която шумно заплющява и се навива на руло.

По-добре да поспи. Вики пак изглежда разтревожена.

Изведнъж от високоговорителите на тавана заструи музика и тя беше приятна… много по-приятна от мислите за мускулното схващане и изтичащите очи. Музиката беше тиха и все пак величествена. Много по-късно Анди реши (след обсъждане с Вики), че е била от Рахманинов. Оттогава музиката на Рахманинов неизменно го връщаше към блуждаещите сънни спомени от онова безкрайно, вън от времето време в стая №70 на Джейсън Гирни Хол.

Каква част от него е била реалност и каква — халюцинации? Дванайсет години размишления по въпроса не бяха стигнали на Анди Макджий, за да си отговори. По едно време му се бе сторило, че из стаята летят предмети, сякаш духани от невидим вятър — картонени чашки, хавлиени кърпи, маншет от апарат за кръвно, смъртоносен град от моливи и писалки. После, малко по-късно (а може би — по-рано? Просто нямаше никаква линейна последователност във времето), един от подопитните обекти бе получил гърч, последван от спиране на сърдечната дейност — или така поне бе изглеждало. Положили бяха неистови усилия да го спасят с изкуствено дишане, инжекция право в гръдния кош и накрая с някаква машина, която издаваше силен вой и имаше две черни купички, прикрепени към дебели проводници. Анди си спомняше смътно как единият от „стажантите“ крещеше: „Пускай тока! Удряй! О, дайте на мен, тъпаци такива!“

По друго време беше спал, по-скоро дремал със замъглено съзнание. Разговаряха с Вики и си разказваха неща от личния си живот. Анди й каза за катастрофата, отнела живота на майка му, и за последвалата година, която бе прекарал при леля си почти обезумял от скръб. Тя му разказа как един малолетен приходящ детегледач й се нахвърлил, когато била седемгодишна, и сега ужасно се страхувала от секса, а и се опасявала да не е фригидна: най-вече за това не можели да се разберат с приятеля й. Той бил прекалено настоятелен.

Разказаха си неща, каквито мъж и жена не споделят, без да се познават от години… неща, каквито мъж и жена обикновено не споделят изобщо, дори и на обгърнатото в тъма брачно ложе след десетилетия, прекарани заедно.

Но дали говориха?

Това Анди така и не разбра.

Времето беше спряло, но все пак някак си минаваше.