Читать «Мъглата» онлайн - страница 67

— Това синьо микробусче е мое — каза той. Показа в далечината и аз видях едно синьо крайче в мъглата. — Но ако си припомниш какво беше като паркирахме, ще сетиш, че паркингът бе доста препълнен вчера.

Погледнах към моя „Скаут“ и си припомних, че бях намерил място за паркиране до магазина, само защото някой си тръгваше тогава. Кимнах.

Милър каза:

— Сега добави й още нещо към този факт, Дрейтън. Нортън и четиримата от неговата групичка… ти как я наричаше?

— „Земята е плоска“.

— Да, добре е. Точно такива бяха. Те излязоха, нали? Почти до края на въжето. Тогава чухме онзи рев, сякаш отвън имаше цяло стадо слонове. Нали така?

— Не звучеше като слонове — казах аз. — Звучеше като… — Като нещо от праисторически времена бе фразата, която бе изникнала в съзнанието ми, но аз не исках да го казвам на Милър. Не, след като той бе потупал мъжа по гърба и му бе казал да си вземе нещо за ядене, като треньор, който измъква състезател от играта. Бих могъл да го кажа на Оли, но не на Милър. — Не знам като какво звучеше — казах на края отпуснато.

— Но звучеше като нещо голямо.

— Да. — Звукът наистина беше като от нещо голямо.

— Тогава защо не чухме да се мачкат и разбутват коли! Да се огъва метал? Да се троши стъкло?

— Ами защото… — спрях. Беше ме хванал. — Не зная.

Милър каза:

— Няма начин да са били вече извън паркинга, когато са били нападнати от каквото там беше. Ще ти кажа какво мисля.

Мисля, че не сме чули да се разбутват коли, защото много от тях може да ги няма. Просто… ги няма. Потънали са в земята, изпарили са се, каквото кажеш. Нещо достатъчно силно, че да нацепи тези греди, да ги извие и да събори стоките от полиците. Точно тогава престана да се чува и сирената.

Опитвах се да си представя как половината паркинг е изчезнал. Опитвах се да си представя как вървя и стигам до едно място, където земята свършва, заедно с настилката и жълтите линии, очертаващи местата на колите. Пропадане, свличане… а може би безкрайна бездна, която се губи в безплътната бяла мъгла.

След няколко секунди казах:

— Ако си прав, докъде мислиш, че ще стигнеш с твоя пикап?

— Не мислех за моя пикап, а за твоята алея.

Това беше нещо, по което можех да размишлявам, но не сега.

— И какво още мислеше?

Милър нямаше търпение да продължи:

— За съседната аптека, за нея си мислех. Какво ще кажеш?

Отворих си устата да му кажа, че нямам ни най-малка представа за какво говори, но пак я затворих. Бриджтънската аптека работеше вчера, когато пристигнахме в супермаркета. Не работеше обществената пералня, но аптеката бе отворена, вратите бяха подпрени с гумени клинове, за да може да влиза малко хладен въздух — със спирането на тока, климатичната им инсталация, естествено, бе излязла от строя. Вратата на аптеката бе на не повече от пет-шест метра от вратата на супермаркета. Тогава защо…

— Защо никой не е дошъл оттам? — попита Милър вместо мен. — Минали са осемнадесет часа. Не са ли гладни? Сигурно не ядат аспирин и дамски превръзки.