Читать «Мъглата» онлайн - страница 69

Устните на госпожа Кармъди продължаваха да се движат. Езикът й танцуваше между изкуствените й зъби. Тя наистина приличаше на вещица. Една черна островърха шапка на главата и нямаше да има грешка. Какво ли говореше на птичките, които беше уловила, с ярката лятна перушина.

Проектът „Стрела“? Черната пролет? Изчадия от недрата на земята? Човешка жертва?

Глупости.

Все едно…

— Какво ще кажеш?

— Дотам ще дойда — отвърнах му аз. — Да се опитаме да стигнем до аптеката. Ти, аз, Оли, ако иска да дойде. След това пак ще говорим. — Дори това ми създаде усещането, че ще минавам над дълбока пропаст по тясна дъска. Ако се убиех, нямаше да мога да помогна на Били. Но от друга страна, нямаше да му помогна и ако си седях на задника. Шест метра до аптеката. Не беше толкова страшно.

— Кога? — попита той.

— Дай ми един час.

— Разбира се — каза той.

IX. Експедиция до аптеката

Казах на госпожа Търмън, казах на Аманда и накрая казах и на Били. Тази сутрин той изглеждаше по-добре, беше изял две понички и купа каша за закуска. После играхме на гоненица по две от алеите и дори успях да го разсмея. Децата толкова лесно се адаптират, че може направо да ти изкарат акъла. Той бе прекалено млад, кожата под очите му бе все още подпухнала от сълзите през нощта, а лицето му имаше ужасно изнурен вид. Някак си то бе заприличало на лице на възрастен, като че ли много дълго зад него са минавали високоволтови емоции. Но беше все така жизнен и все така се смееше… поне докато не си спомнеше къде е и какво става.

След спринтовете седнахме с Аманда и Хати Търмън и пихме сок в хартиени чашки и аз му казах, че отивам до аптеката с още няколко души.

— Не искам да ходиш — каза той веднага и лицето му помръкна.

— Всичко ще е наред, Бил. Ще ти донеса книжка за Спайдърман.

— Искам да си стоиш тук — сега лицето му не беше просто помръкнало, беше гневно. Хванах го за ръката. Той я издърпа.

Аз пак я хванах.

— Били, рано или късно ще трябва да излезем оттук. Разбираш, че е така, нали?

— Когато мъглата се вдигне… — но в гласа му нямаше никаква убеденост. Той пиеше сока си бавно, без удоволствие.

— Били, вече мина почти едно денонощие.

— Искам мама.

— Е, може би това е първата стъпка да се върнем при нея.

Госпожа Търмън каза:

— Не подхранвай надеждите на детето, Дейвид.

— По дяволите — троснах й се аз. — Детето трябва да се надява на нещо.

Тя свали очи.

— Да, сигурно трябва.

Били въобще не забеляза какво си говорим.

— Татко… татко, навън има разни неща. Неща.

— Да, знаем това. Но много от тях — не всички, но много — изглежда не се появяват, преди да настъпи нощта.

— Те изчакват — каза той. Очите му бяха огромни, вперени в моите. — Те изчакват в мъглата… и когато не можете да се приберете вътре, те ще дойдат да ви изядат. Като в приказките. — Той ме прегърна много силно, със страх, с паника. — Татко, моля те, не отивай.

Много внимателно се откопчих от ръцете му и му казах, че трябва да отида.

— Но ще се върна, Били.

— Добре — каза той пресипнало, но повече не ме погледна. Той не вярваше, че ще се върна. Това бе изписано на лицето му, което не беше повече гневно, а само тъжно и опечалено. Пак се замислих дали постъпвам правилно като поемам риск. В този момент погледът ми попадна на госпожа Кармъди. Тя се беше сдобила с трети слушател — един мъж със сивкаво лице и хитри, кръвясали очи. Неговото изпито лице и треперещи ръце, не просто говореха за махмурлук, а направо крещяха. Това бе не кой да е, а нашият приятел Майрън Ла Фльор. Човекът, който не бе изпитал никакво угризение да изпрати едно момче да свърши мъжка работа.