Читать «Мъглата» онлайн - страница 65

— Аз не…

— Видях как ме гледаше — каза тя. — Ако трябва да говорим за това, няма смисъл. Госпожа Търмън е със сина ти.

— Да. — Изведнъж разбрах, че това беше начин — може би не най-добрият, но все пак начин — да се отърва от проклятието, от това, което ние с Оли бяхме направили току-що. Не най-добрият начин, просто единственият начин.

Качихме се по тесните стълби и отидохме в офиса. Беше празен, както тя беше казала. И вратата се заключваше отвътре. Заключих я. В тъмното тя бе просто един силует. Протегнах ръце, докоснах я и я притеглих към себе си. Тя трепереше. Коленичихме на пода, в целувка, аз обгърнах в шепа една стегната гърда и усетих учестеното биене на сърцето й под блузата. Сетих се как Стефи бе казала на Били да не пипа жиците. Спомних си синината на бедрото й, когато бе свалила кафявата рокля в нощта след сватбата ни. Спомних си първия път, когато я бях видял да кара колело по алеята на Университета на Мейн в Ороно, а аз отивах на упражнение при Винсент Хартгън с папка под мишница. Ерекцията ми бе огромна.

Тогава легнахме и тя каза:

— Обичай ме, Дейвид. Стопли ме. — После се притисна до мен, зарови нокти в косата ми и започна да ме нарича с някакво име, което не беше моето. Нямах нищо против. Така бяхме почти наравно.

Когато слязохме долу, бе започнала да припълзява зората. Тъмнината пред амбразурите бе започнала неохотно да се превръща в скучно сиво, после в ярко, размазано матово бяло, като екрана на автокино. Майк Хатлън бе заспал в един сгъваем стол, който бе отмъкнал отнякъде. Дан Милър седеше на пода, на известно разстояние и ядеше поничка. От онези, дето са посипани с пудра захар.

— Седнете, господин Дрейтън — покани ме той.

Огледах се за Аманда, но тя вече бе стигнала до средата на пътеката. Не се обърна назад. Нашият любовен акт в тъмнината вече изглеждаше като нещо фантасмагорично, невероятно дори в тази странна светлина. Седнах.

— Вземете си поничка — той ми подаде кутията. Поклатих глава.

— Тази бяла захар е направо смърт. По-лошо от цигари.

Това го разсмя.

— В такъв случай, вземете си две.

С изненада установих, че ми е останало някакво чувство за хумор — съвсем изненадващо, той го бе събудил и аз му бях благодарен. Наистина си взех две понички. Бяха доста хубави. След тях изпуших една цигара, въпреки че за мен не е обичайно да пуша сутрин.

— Трябва да си отида при детето — казах аз. — Скоро ще се събуди.

Милър кимна.

— Онези, розовите буболечки — каза той. — Всичките си отидоха. Птиците също. Ханк Ванермън каза, че последната се блъснала в стъклото преди около час. Явно животинският свят… е много по-активен, когато е тъмно.

— Разправяйте го това на Брент Нортън — казах аз, — или на Норм.

Той пак кимна, после дълго мълча. Тогава запали една от своите цигари и ме погледна.

— Не можем да останем тук, Дрейтън — каза той.

— Има храна. Достатъчно за пиене.

— Знаеш, че не става въпрос за запасите. Какво ще правим, ако някой от големите зверове реши да ни нападне вътре, вместо да се блъска навън в нощта? Ще се опитаме ли да го изблъскаме с дръжките на метлите?