Читать «Мъглата» онлайн - страница 66

Разбира се, той бе прав. Може би мъглата ни служеше за защита донякъде. Прикриваше ни. А може би нямаше да ни крие още дълго и в нея имаше още нещо. Бяхме прекарали в магазина около осемнадесет часа и усещах как ме обхваща някаква летаргия, която много приличаше на летаргията, която съм изпитвал, след плуване на голямо разстояние. Изпитвах желанието да не поемам никакви рискове и да си седя тук, да се грижа за Били (и, може би, да оправям Аманда в късните нощи, промърмори един глас) да изчакам да видя дали мъглата няма да се вдигне, оставяйки всичко както си беше.

Виждах, че това е изписано на лицата и на другите, и тогава изведнъж осъзнах, че сега в магазина има хора, които не биха го напуснали за нищо на света. Самата мисъл да излязат навън би ги смразила, след всичко което се бе случило.

Може би Милър наблюдаваше лицето ми, докато по него се изписваха тези мисли. Той каза:

— Когато падна проклетата мъгла, в магазина имаше около осемдесет души. От тази бройка трябва да се извади момчето, Нортън и четиримата, които отидоха с него, и този човек, Смоли. Остават седемдесет и три.

И като извадим и двамата войници, които почиваха под купчина пакети с кучешка храна, щяхме да останем седемдесет и един.

— След това изваждаме хората, които току-що решиха да излязат — продължи той. — Те са десет-дванадесет. Да кажем десет. Значи остават към шестдесет и три. Но… — той вдигна пръст, посипан с пудра захар. — От тези шестдесет и три има двадесет, които просто няма да тръгнат. Човек ще трябва да ги издърпа навън с ритници и крясъци.

— Какво доказва това?

— Че трябва да се махаме оттук, това е. И аз тръгвам. Мисля около обяд. Планирам да взема колкото може повече хора. Искам да дойдете с твоето момче.

— След това, което се случи с Нортън?

— Нортън тръгна като агне на заколение. Това не значи, че аз ще направя същото, или пък хората с мен.

— Как би могъл да го предотвратиш? Имаме точно един пистолет.

— Добре, че и него имаме. Но ако успеем да пресечем кръстовището, може би ще се доберем до спортния магазин на главната улица. Там има повече пушки, отколкото ни трябват.

— Прекалено много „ако“ и „може би“.

— Дрейтън — каза той. — Такава е ситуацията.

Той много лесно изрече тези думи, но нямаше малко момче, за което да се грижи.

— Виж, нека засега да оставим тази работа, а? Не съм спал много тази нощ, но затова пък успях да поразмисля върху някои неща. Искаш ли да чуеш?

— Разбира се.

Той се изправи и се протегна.

— Ела да се поразходим до прозореца.

Минахме по пътеката край хляба и застанахме пред една от амбразурите. Човекът, който бе на пост там, каза:

— Буболечките си отидоха.

Милър го потупа по гърба.

— Иди да си вземеш нещо за хапване, приятел. Аз ще те заместя.

— Добре. Благодаря.

Той се отдалечи, а ние с Милър се приближихме до амбразурата му.

— Кажи ми сега, какво виждаш отвън? — каза той.

Погледнах навън. Кофата за смет се бе прекатурила през нощта. Може би това беше работа на някое от птицеподобните. Бяха се пръснали хартии, кутии, хартиени чашки. Зад тях виждах редицата коли, наредени най-близо до магазина. Само това виждах и му казах.