Читать «Мъглата» онлайн - страница 55

— А другите?

— Те не са тукашни и не ги познавам — каза Оли. — Не съм ги питал.

— До каква степен си сигурен, че не ти се е сторило?

— Сигурен съм — каза той. Кимна към госпожа Кармъди, която седеше сама в дъното на пътеката. Това, което ставаше, не бе попречило на апетита й, на чинията й имаше купчина пилешки кости. Пиеше или кръв, или сок от боровинки. — Мисля, че в едно отношение тя беше права, — каза Оли. — Когато се стъмни, ще разберем.

Но не се наложи да чакаме, докато се стъмни. Когато дойде, Били видя много малко от това, което стана, защото госпожа Търмън го държеше назад. Оли все още седеше при мен, когато един от мъжете отпред извика и залитна назад, като се отдели от поста си, въртейки ръце като въртележка. Наближаваше осем и половина, отвън млечнобялата мъгла бе потъмняла до сивкавия цвят на ноемврийски здрач.

Нещо се бе залепило отвън на стъклото пред една от амбразурите.

— О, Боже мой! — извика мъжа, който бе наблюдавал там. — Пуснете ме! Не искам да имам нищо общо с това!

Той се хвърли и започна да се върти в кръг, очите му щяха да изскочат от орбитите, в ъгъла на устата му се бе събрала струйка слюнка и блестеше в сгъстяващите се сенки. После хукна по правата пътека, която водеше край замразените храни.

Последваха викове в отговор. Няколко души се втурнаха напред, за да видят какво се е случило. Много други се оттеглиха назад, без да се интересуват и да искат да видят какво пълзи вън на прозореца.

Тръгнах към амбразурата, Оли вървеше до мен. Ръката му стискаше в джоба пистолета на госпожа Дъмфрис. Сега друг от наблюдателите нададе вик — не толкова от страх, колкото от отвращение.

Ние с Оли се промъкнахме край една от касите. Сега видях какво бе изплашило човека на поста. Не можех да кажа какво е, но го виждах. Изглеждаше като малките същества на рисунка от Босх. В него имаше нещо ужасно комично, защото малко приличаше на едно от онези гумени създания, които човек може да купи за долар и осемдесет и девет, за да изплаши своите приятели… Всъщност съвсем приличаше на такова нещо, каквото Нортън ме бе обвинил, че съм подхвърлил в склада.

Беше дълго около половин метър, разчленено, с розовия цвят на изгорена плът, която е започнала да зараства. Изпъкнали очи гледаха в две различни посоки. Беше залепнало за стъклото с меки като възглавнички смукала. От другия край стърчеше нещо, което или бе полов орган, или жило. Откъм гърба му се издигаха несъразмерно големи, ципести крила, като крила на конска муха. Когато ние с Оли се приближихме към стъклото, те се движеха съвсем бавно. Пред амбразурата наляво от нас, където мъжът бе извикал от отвращение, три от тези неща пълзяха по прозореца. Те се движеха съвсем бавно, като оставяха зад себе си лепкава следа, като охлюви. Очите им, ако това бяха очи, се поклащаха на върха на дебели колкото пръст стъбла. Най-голямото бе около метър и двадесет. От време на време пълзяха едно върху друго.

— Вижте тези проклети неща — каза Том Смоли с отвращение. Той бе на амбразурата вдясно от нас. Аз не отговорих. Буболечките бяха вече пред всички амбразури, което означаваше, че сигурно вече пълзяха по цялата сграда — като червеи по парче месо. Тази представа бе много неприятна и усетих че пилето, което бях изял започна да се надига да излезе.