Читать «Мъглата» онлайн - страница 56

Някой хлипаше. Госпожа Кармъди врещеше нещо за изчадия, изпълзели от недрата на земята. Някой й каза свирепо да замълчи, ако иска да няма неприятности. Все същите глупости. Оли извади пистолета на госпожа Дъмфрис от джоба си, но аз го хванах за ръката.

— Да не си луд!

Той се освободи от ръцете ми.

— Зная какво правя — каза той.

Той почука с пистолета по прозореца, лицето му бе така отвратено, че приличаше на маска. Скоростта на крилата на съществата се увеличи дотолкова, че почти престанаха да се виждат — ако човек не знаеше, нямаше да повярва, че те въобще са имали крила. Тогава те просто отлетяха.

Няколко души видяха какво направи Оли и разбраха как трябва да се действа. Взеха дръжките на метлите и започнаха да чукат по прозорците. Нещата отлетяха, но веднага се върнаха. Явно нямаха повече разум от средна конска муха. Паниката се разтвори в глъчката на разговорите. Чух как някой пита някого какво ли ще се случи, ако тези неща кацнат върху ти. Не проявявах никакъв интерес да видя отговора.

Чукането по прозорците започна да замира. Оли се обърна към мен и започна да ми казва нещо, но още преди да си отвори устата от мъглата се появи нещо и откъсна едно от пълзящите от стъклото. Мисля, че изпищях. Не съм сигурен.

Беше нещо летящо. Нищо друго не мога да кажа със сигурност. Мъглата започна да потъмнява точно по начина, по който бе казал Оли, само дето тъмното петно не избледня. То ставаше все по-плътно докато прие очертанията на нещо с плющящи крила от кожа, албиносово-бяло тяло и червеникави очи. Блъсна се в стъклото с такава сила, че то потрепера. Отвори човката си. Загреба розовото нещо и то изчезна. Цялата работа отне не повече от пет секунди. Ясно видях как розовото нещо се гърчи и пляска, преди да потъне в пастта, така както се гърчи и пляска рибата, преди да бъде погълната от гларуса.

Сега се чу ново издумкване по стъклото, после още едно. Хората пак започнаха да крещят, втурнаха се към задната част на магазина. После се чу още по-пронизителен писък, писък на болка, и Оли каза:

— Боже господи, онази старица падна и те просто я стъпкаха.

Той бързо се върна назад по пътеката на касата. Обърнах се да го последвам, но тогава видях нещо, което ме накара да замръзна на място.

Високо вдясно от мен една от торбите с тор бавно се плъзгаше назад. Том Смоли бе точно под нея, взрян в мъглата през амбразурата.

Друга розова торба се стовари на дебелото стъкло на мястото, където бяхме стояли ние с Оли. Едно от летящите неща се спусна надолу и я грабна. Старицата, която бяха стъпкали, продължи да пищи с тънък, пронизителен глас.

Тази торба. Тази плъзгаща се торба.

— Смоли! — извиках аз. — Внимавай! Виж горе!

В общата бъркотия той не ме чу. Торбата се залюля и падна. Удари го право по главата. Той падна като отсечен, удряйки брадата си на полицата под витрината.