Читать «Мъглата» онлайн - страница 57

Един от летящите албиноси се опитваше да се провре през нащърбената дупка в стъклото. Чувах тихото стържене, сега, когато писъците бяха секнали. Червените очи светеха на триъгълната му глава, леко навирена встрани. Тежкият закривен клюн се отваряше и затваряше хищно. Малко приличаше на рисунките на птеродактил, които сигурно сте виждали в книгите с динозаври, по скоро като същество от кошмарите на някой луд.

Грабнах една от факлите и я полях с газ, разсипвайки локва на пода.

Летящото същество се спря върху купчината торби с изкуствен тор, оглеждаше се наоколо, бавно и злобно се местеше от един крак с грабливи нокти на друг. Беше тъпо същество, сигурен бях. Два пъти се опита да разпери крила, които се удряха в стената, а после ги прибираше сгънати над извития си гръб като крилата на змей. Когато опита за трети път, загуби равновесие и политна от мястото, където бе кацнало, като продължаваше да се опитва да си разтвори крилата. Падна на гърба на Том Смоли. Едно свиване на грабливите му нокти и ризата на Том Смоли се разкъса. Шурна кръв.

Бях там. На по-малко от метър. От факлата ми капеше газ. Бях емоционално напомпан да го убия, ако можех… и тогава осъзнах, че нямам кибрит да запаля факлата. Бях използвал последната клечка, за да запаля пурата на господин МакВей преди около час.

Сега целият магазин бе обхванат от суматоха. Хората бяха видели как нещото каца на гърба на Смоли, никой не бе виждал подобно нещо в живота си. То протегна глава напред любопитно, после откъсна парче месо от гърба на Смоли.

Тъкмо се готвех да използвам факлата като сопа, когато тя внезапно пламна. Там бе Дан Милър със запалка с морска емблема. Лицето му бе застинало каменно от страх и ярост.

— Убий го — каза той пресипнало. — Ако можеш, убий го. — До него стоеше Оли. В ръка държеше пистолета на госпожа Дъмфрис, но нямаше как да стреля.

Нещото разпери крила и плясна с тях веднъж — явно не за да отлети, а за да се вкопчи по-здраво в жертвата си — така че кожено-белите, ципести му крила обвиха тялото на бедния Смоли. Тогава се чуха звуците — смъртоносните разкъсващи звуци, които не бих имал сили да опиша подробно.

Всичко това стана просто за секунди. Тогава замахнах с факлата си към нещото. Изпитах усещането, че удрям нещо не по-плътно от хартиен фенер. Следващият миг цялото същество гореше като факла. То започна да надава писъци и разпери крила. Дръпна назад глава и започна да върти червеникавите си очи с нещо, което искрено се надявам, че беше агония. Вдигна се във въздуха със звук, приличен на плющенето на прострян на въжето чаршаф, при полъха на вятъра.

Започнаха да се извръщат глави, за да проследят пламтящия му, умиращ път. В цялата работа нищо не се е запечатало в съзнанието ми така ярко, както пламтящият, зигзагообразен път на това птицеподобно същество над пътеките в супермаркета, като от него се откъсваха овъглени, димящи парчета и падаха из магазина. Накрая се блъсна в сосовете за спагети и ги разплиска наоколо като кръв. От него не беше останало повече от пепел и кости. Миришеше силно и противно. Някъде под тази миризма като контрапункт се усещаше тънката, остра миризма на мъглата, нахлуваща през счупеното стъкло.