Читать «Мъглата» онлайн - страница 32

Джим и приятелят му Майрън, решиха, че вече са ме елиминирали и се върнаха в отделението на агрегата.

— Готов ли си, Норм? — попита Джим.

Норм кимна, после осъзна, че те не могат да чуят кимването му.

— Да — каза той.

— Норм — казах аз. — Не ставай глупак.

— Това е грешка — добави Оли.

Той ни погледна и изведнъж лицето му стана много по-младо от осемнадесетгодишно. Беше лице на малко момче. Адамовата му ябълка подскачаше конвулсивно и аз видях, че е позеленял от страх. Той отвори уста да каже нещо — мисля, че смяташе да се откаже — но в този момент агрегатът отново заработи с рев и после продължи да боботи равномерно. Норм се спусна към основата на дясната врата и тя започна да се вдига с трополене по двойната си отвесна релса. Когато агрегатът тръгна, аварийните светлини пак се включиха. Сега те премигнаха леко, защото моторът, който вдига вратата, бе засмукал електричеството.

Сенките се втурнаха назад и се стопиха. Складът започна да се пълни с меката бяла светлина на облачен зимен ден. Пак усетих странната, остра миризма.

Вратата се вдигна половин метър, после един метър. Отвън се виждаше четвъртита циментова платформа, чиито краища бяха очертани с жълта линия. Жълтото се размиваше и избледняваше само на един метър разстояние. Мъглата бе необикновено гъста.

— Готово — извика Норм.

Нишките на мъглата, бели и нежни като дантела, започнаха да нахлуват навътре. Въздухът бе студен. Той през цялата сутрин бе забележимо по-хладен, особено след лепкавата жега на последните три седмици, но това бе летен хлад. А това бе студ. Като през март. Потръпнах. Помислих си за Стеф.

Генераторът замлъкна. Джим се показа, точно когато Норм се провираше под вратата. Той го видя. И аз. И Оли.

Иззад ръба на платформата се подаде едно пипало и обви прасеца на Норм. Аз зяпнах. Оли издаде къс гърлен звук на изненада — ък! Пипалото бе дебело тридесетина сантиметра на мястото, където бе обвило крака на Норм и постепенно се удебеляваше до метър и половина на мястото, където се губеше в мъглата. На повърхността бе сиво, а навътре — розово като плът, а отдолу имаше смукала. Те се движеха и се извиваха като стотици малки, нацупени усти.

Норм погледна надолу. Видя какво го е уловило. Очите му щяха да изскочат.

— Махнете го от мен! Хей, махнете го от мен! За бога махнете това гадно нещо от мен!

— О, боже — изхълца Джим.

Норм се вкопчи в долната част на вратата и успя да се придърпа навътре. Пипалото сякаш се наду, така както се издува мускул, когато човек го стегне. Норм бе издърпай отново към стоманената врата. Пипалото се изду още и тялото и краката на Норм започнаха да се изплъзват навън. Ризата му се закачи за долната част на вратата и излезе от панталоните му. Той се дърпаше яростно и се набираше напред като човек, който прави коремни на лост.

— Помогнете ми — хълцаше той. — Помогнете ми; момчета, моля ви, моля ви.

— Господи, Света Богородице — каза Майрън. Той бе излязъл от агрегатното отделение, за да види какво става.

Аз бях най-близо, хванах Норм през кръста и започнах да го тегля с всичка сила, забивайки пети в пода. За миг направихме крачка назад, но само за миг. Беше като теглене на ластик или на дъвка. Пипалото поддаде, но въобще не охлаби хватката. Тогава от мъглата се подадоха още три пипала и посегнаха към нас. Едното се нави около веещата се червена престилка на Норм и я откъсна. То пак изчезна в мъглата, здраво стиснало червения плат. Сетих се за израза, който майка ми обикновено употребяваше, когато ние с брат ми я молехме да ни даде я сладкиш, я книжка, я някоя играчка. „Това ви трябва толкова, колкото на кокошката й трябва байрак“, — казваше обикновено тя. Сетих си за думите й и за пипалото, което развяваше червената престилка на Норм и се разсмях. Само дето моят смях и писъците на Норм звучаха по един и същи начин. Може би никой не разбра, че всъщност се смея, освен мен.