Читать «Мъглата» онлайн - страница 11

Тревогата ми се върна, не ми даваше мира, но преди да се задълбочи, чух тих механичен звук — тика-тика-тика — последван от едва доловимо „Мамка ти!“ Механичният звук се повтори, но този път без псувня. Третият път, когато се чу чукането, звукът бе последван от „Копеле такова!“ в същия този тон от типа „сам-съм-и-съм-бесен“.

Тика-тика-тика-тика…

Тишина.

След това: „Курвенска история“.

Започнах да се смея. Тук въздухът е чист и се чува ясно, жужащите триони бяха доста далеч. Достатъчно далеч, че да мога да разпозная не особено сладкия глас на моя съсед, прочутия адвокат и собственик на място край езерото — Брент Нортън.

Приближих се малко към водата, като се правех, че отивам към пристана изхвърлен на нашия кей. Сега вече виждах Нортън. Той бе на поляната, зад остъклената си веранда, върху килим от изгнили борови игли, облечен в изцапани с боя джинси и бяла тениска. Четиридесетдоларовата му прическа бе разрошена и по лицето му се стичаше пот. Той бе на едно коляно и се занимаваше с триона си. Неговият бе много по-голям и много по-хубав от моя 79.95-доларов, купен при разпродажба. По всичко личеше, че той си има всичко, без копче за пускане. Нортън опъваше една корда, която произвеждаше апатичното „тика-тика-тика“ и нищо повече. Сърцето ми се възрадва, когато видях, че една жълта бреза е паднала върху градинската му маса и я строшила на две.

Нортън опъна здраво кордата на стартера.

Тика-тика-тикатикатика — ТАКА! ТАКА! ТАКА!… ТАКА!… Тика.

Почти го бе запалил, приятел.

Още едно Херкулесовско опъване.

Тика-тика-тика.

— Мамка ти мръсна — озлобено прошепна Нортън и се озъби на луксозния си трион.

Заобиколих къщата. За първи път, откакто се бях събудил през този ден, се чувствах добре. Моят собствен трион запали при първото опъване и аз се залових за работа.

Около десет часа някой ме потупа по рамото. Беше Били, с кутия бира в едната ръка и списъка с покупките на Стеф — в другата. Натъпках списъка в задния джоб на джинсите си и взех бирата, която не беше ледено студена, но поне бе хладна. Веднага гаврътнах почти половината — рядко бирата има хубав вкус — и вдигнах кутия за наздраве към Били.

— Благодаря ти, герой.

— Може ли да пийна малко?

Оставих го да отпие една глътка. Той направи физиономия и ми върна кутията. Изпих останалата бира и се хванах в момента, когато започнах да я мачкам през средата. Бяха минали повече от три години, откакто бяха започнали да приемат празни бутилки и кутии, но старите навици трудно се преодоляват.

— Тя написа нещо на края на списъка, но не мога да й разчета почерка — каза Били.

Пак извадих списъка. „Не мога да хвана УОКСО по радиото“ — пишеше в бележката на Стеф. — „Мислиш ли, че маже да е от бурята?“

УОКСО е местната автоматична радиостанция, която излъчва рок. Предаваше от Норуей, на около двадесет мили на север и беше единствената станция, която нашият стар, немощен транзистор можеше да хване.

— Кажи й, че вероятно е така — казах аз, след като му прочетох въпроса на глас. — Попитай я дали хваща Портланд на дълги вълни.